— Вижте — поде той, сякаш обясняваше на дете, — това е глупаво и вие го знаете. Комитетът трябва час по-скоро да чуе онова, което научих от командора на т…
— О, да, вашият таен план за спиране на войната, който не споделихте с никого — рече през смях Рей. — Дано най-сетне ви се развърже езика, та да ми кажете поне в най-общи черти за какво става дума. Така ще знам какво да кажа на Комитета.
— Това и очаквах от вас. Въпросът е, че не вярвам да свършите тази работа както трябва. От друга страна, сигурно си давате сметка, че след като ме обричате да остана тук, държейки в себе си информация от изключително значение, съвсем скоро ще се озовете в крайно неприятно положение.
— Ще се справя някак си — отвърна Рей, вдигна ръка и махна на четиримата мъже в армейски униформи, които следяха разговора им отблизо. Военните ги приближиха и заобиколиха Джони. — По интересно е вие как ще се справите — добави той. — Всъщност, за вас ще се погрижат други.
Джони огледа униформените стражи, плъзна поглед по хладните им лица и обозначенията на униформите. „Интеррорум“ — военно контра-разузнаване.
— Това пък какво означава? — попита той.
— До Асгард ще пътувате с първокласен военен кораб — успокои го Рей. — След като ви прегледат за хипнотично и подсъзнателно манипулиране.
— Какво? Слушайте, Рей, това е нарушение на гражданските ми права…
— Сам признахте, че сте прекарали няколко часа в компанията на трофтите — прекъсна го сурово Рей. — Все си мислех, дали не са ни позволили да продължим, само защото са ви програмирали за саботаж или убийство.
— През целия си живот не бях чувал по-смехотворно обвинение! — възкликна шашардисано Джони.
— Успокойте се, губернаторе. Смехотворно или не, ще трябва да изтърпите необходимите превантивни процедури. До няколко дни ще ви пуснат. Толкова ще е необходимо за пълното изследване.
Джони стисна зъби. Рей беше подготвил грижливо удара си.
— И докато аз лежа под проклетия ви биоскенер или каквото е там, току виж трофтите започнали война, която все още може да бъде предотвратена. Това не ви ли мина през ум?
За миг на лицето на Рей се появи колебание.
— Не мисля, че съществува подобна опасност. Имате достатъчно време да стигнете Асгард. — Той се усмихна презрително. — Надявам се. Е, добре, отведете го.
За един кратък миг Джони бе завладян от примамливото желание да се освободи от своя ескорт. Но стражата вероятно разполагаше с подкрепление някъде наблизо, а и наоколо имаше твърде много невинни цивилни граждани, които биха могли да пострадат. Накрая въздъхна и се остави в ръцете им.
Първата част от изследването, доколкото си спомняше от лекциите в учебния център, се състоеше в определяне нивото на „психологически контрол“. За целта изследваният субект се оставяше за няколко часа затворен в самостоятелна килия, докато скритите наоколо датчици и монитори събираха нужната информация. Един от страничните, но желани ефекти, беше, че изследваният постепенно губеше равновесие пред мисълта за неясното бъдеще, което го очакваше.
За Джони тези изгубени в безсмислено очакване часове бяха като финални секунди преди взрива на бомба. Поне десетина пъти си помисли дали да не си пробие път навън, да отвлече някой малък звездолет, но се отказваше, заради всички възможни непредвидени обстоятелства, които можеха да му попречат. Към края на втория час размишленията му бяха прекъснати от нарастващи болки. Той повика охраната и получи уверенията, че лекарствата, които взема редовно, ще му бъдат върнати веднага след приключване на изследването. Безсмислено беше да протестира, не му оставаше нищо друго, освен да наблюдава как завладелия го първоначално гняв постепенно се заменя от страх. Съвсем скоро щеше да изгуби напълно всякаква способност за действие… а станеше ли веднъж това, щеше изцяло да зависи от милостта на Рей.
Някъде към края на третия час зад прозореца се мярна сянка, а секунда по-късно зад вратата се разнесе тихо изщракване.
Джони се извърна, напрягайки неволно мускули, но вратата не се отваряше. В замяна на това в процепа близо до пода се беше образувала полукръгла ниша, в която имаше поднос с храна.
Часовоят надникна през прозорчето.
— Благодаря — кимна Джони, изправи се и вдигна подноса. Ако можеше да вярва на обонянието си, храната беше сготвена по адирондакски, спомен от времето, когато бе живял тук.
— Няма защо — отвърна часовоят. После се подвоуми. — Наистина ли сте воювали на Адирондак?