Джони застина, вдигнал лъжица към устата.
— Да — призна той. — Вие местен ли сте?
Другият кимна.
— Роден и израснал на Данимор. В коя зона воювахте?
— Край Кранач. — Мрежата на прозорчето му пречеше да определи точната възраст на часовоя, но ако се съдеше по гласа, нямаше повече от тридесет години. — Изглеждате ми твърде млад, за да помните войната.
— Помня достатъчно. Имам близки, които загинаха в Париж, по време на бомбардировката. — Той прехапа устни при спомена. — По онова време чичо ми живееше в Кранач. Познавате ли Роб Делано?
— Не. — В ума му нахлуха спомени за хора, което беше познавал… и заедно с това му хрумна една идея. — Я ми кажете, коя степен изолация ми е наложена?
— Какво ви интересува — дали можете да приемате посетители?
— И най-вече, дали мога да позвъня. На тази планета има немалко хора, които бих желал да видя. Така и така съм тук, мислех си, че ще мога да им позвъня и да ми кажа „здрасти“.
— Ами… още малко и това ще ви е позволено.
— А бихте ли ми намерили някакъв указател или справочник, където да открия имената им? — не изпускаше шанса си Джони. — Да ви призная, това наложено усамотение наистина ми действа на нервите. Пък и щом не е задължително… Поне мога да чета, нали?
Часовоят сбърчи замислено вежди, сетне кимна.
— Не съм съвсем сигурен, ще попитам капитана.
— Не забравяйте да му напомните за поста, който заемам.
— Тъй вярно, сър. — Часовоят изчезна.
А Джони отново се съсредоточи върху вечерята. Все още не знаеше какво ще излезе от тази работа — най-вече от възможността да установи връзка с някой от старите си приятели, но все щеше да измисли нещо. Ако не друго, поне щеше да научи, докъде се простира невидимата ограда, зад която го бе поставил Рей.
Тъкмо приключваше с яденето, когато часовоят се върна.
— Капитанът го нямаше — обясни той зад непроницаемата мрежа и пъхна през процепа малък компютърен справочник. — Но като се има пред вид, че сте висш правителствен чиновник и прочие, реших, че нищо не пречи да ви намеря това.
— Ужасно ви благодаря — отвърна Джони, докато прелистваше екрана на справочника.
— Обхваща Кранач, Данимор и още десетина по-малки селища наоколо — обясни часовоят. Той помълча и неочаквано смени темата. — Разправят, че трофтите направо пълнели гащите заради вас.
Нещо в тона му привлече вниманието на Джони.
— Сигурно е било така. Разбира се, нищо нямаше да се получи без помощта на местните.
— И обратното. Чухте ли, че през следващата война нямало да има кобри?
— Не, но не съм изненадан — отвърна мрачно Джони. — Какво, този път армията ще разчита само на съпротивата, така ли?
— Нещо такова — призна неохотно часовоят. — Е, също на рейнджърите и група Алфа, част от които са базирани тук. Те щели да организират съпротивата.
Джони кимна, най-сетне беше разбрал накъде бие часовоят.
— Май сте се поизплашили, а? Да войната наистина е… всъщност, дано поне тази ни се размине.
— Да, чух че онези от „Интеррорум“ говорят за същото. Споменаха, че ако някой се опита да въздейства хипнотически на кобра, тя щяла да избухне.
— Нищо подобно. Веднага след края на войната демонтираха самовзривяващите се устройства. Ако става дума за мен, никой не ми е въздействал хипнотически.
— Така смяташе онзи от Комитета, Рей или как беше там.
Джони се засмя горчиво.
— Рей е един късоглед идиот, който ближе наранената си гордост. Почти насила го накарах да ме вземе от Авентини, а след това му спасих задника, когато трофтите плениха „Менсаана“. И това е наградата за усилията ми.
— Но откъде можете да знаете със сигурност, дали не са ви манипулирали?
— Има как. Една хипнотична манипулация изисква субектът да бъде поставен в безсъзнателно или полубезсъзнателно състояние, а аз разполагам с вътрешни сензори, които ще ме алармират, ако бъдат направени подобни опити е химически, оптически или звукови агенти.
Часовоят кимна.
— Рей знаеше ли за това?
— Не ми даде възможност да му го съобщя.
— Разбирам. Е… ще намина пак след малко, когато свършите със справочника.
— Отново благодаря — подхвърли Джони, но другият си беше отишъл. Интересно, помисли си Джони, за какво бе всичко това? Просто приказки, измъкване на допълнителна информация или…? Дали пък Рей не бе решил да остане още няколко часа, за да види какво още може да научи от него? Ако беше така, тогава очакването щеше да е напразно. Джони постави справочника на колене и го програмира на търсене.
Вайсман, Дейн, Нунки, имена на хора, които му бяха давали убежище, воювали бяха редом с него — на живи и мъртви… които се стичаха през коридорите на паметта му в безкраен и мъчителен поток. Близо половин час прелиства с вдървени пръсти електронните страници на справочника, още час му беше необходим, за да се увери напълно в онова, което първоначално сметна за невъзможно.