— Налага се да го оперираме — обясни тя на часовоя, който не се отделяше на крачка от Джони. — Ако имате възражения, свържете се незабавно с вашите началници и вижте дали ще предпочетат някой конкретен хирург или оставят избора на нас. А междувременно аз ще го въведа в анестезия и ще му включа вазодепресорен препарат, за да облекча налягането в аневризма.
Часовоят кимна и включи телефона. Отнякъде се появи плъзгаща се над земята платформа, която малко приличаше на ковчег, може би заради платното, с което беше покрита. Поставиха Джони на платформата, съблякоха го, а Дениз инжектира нещо в рамото му и го остави да диша през кислородна маска.
— Това пък за какво е? — попита часовоят, като сочеше полупрозрачната маска върху лицето му.
— Има нужда от допълнителен кислород, за да компенсира отслабеното кръвообращение — обясни тя. — В коя стая, сестра?
— Триста и седем — отвърна сестрата, която бе докарала масата. — Бихте ли се отдръпнали… благодаря ви.
Тя тласна лекичко платформата и Джони се понесе по безкрайния лабиринт на болничните коридори, придружаван от Дениз. Маската му пречеше да различава ясно предметите наоколо и разбра, че са стигнали стая „307“ едва когато Дениз му каза.
— Вие ще чакате тук — нареди тя на часовоя. — Вътре не сме предвидили място за зрители.
Междувременно подвижната платформа беше избутана в стаята. Поставиха я успоредно на приготвеното вече легло, покрито с прозрачен капак, а Дениз и сестрата застанаха от двете му страни и се приготвиха да го прехвърлят. Застанала с гръб към часовоя Дениз напълно скриваше Джони от погледа му. Тя протегна ръце… и изведнъж Джони беше обгърнат от непрогледен мрак.
Изминаха няколко изпълнени е напрежение секунди, преди да осъзнае какво точно бе станало. Дениз и сестрата бяха завъртели подвижния горен край на платформата и Джони се бе озовал в кухата й вътрешност. Отпърво чуваше само приглушени гласове, сетне платформата потегли в неизвестна посока… отново гласове и този път тихото бръмчене на асансьора…
Когато го завъртяха в обратна посока, оказа се, че са в просторен подземен гараж.
— Побързай — прошепна задъхано Дениз, докато разкопчаваше презрамките, с които го бяха пристегнали за масата. — Трябва да напуснеш планетата, преди да са разбрали, че те няма в леглото.
— А кой остана там? — попита Джони, докато подтичваха към сивата кола, паркирана наблизо.
— Фриц — медицински робот от болницата. — Тя се настани зад волана и пое дълбоко въздух. — Ще мине известно време, преди да проверят кой е под маската.
— Искаш ли аз да карам? — предложи Джони, забелязал уплахата й.
Тя поклати глава.
— Все някога трябва да свикна с тези неща. Защо не още сега?
Напуснаха гаража през рампата и се смесиха с доста оживеното вечерно движение.
— Къде отиваме? — поинтересува се Джони след известно време.
— Има един товарен кораб, който потегля за Палм след два часа — обясни му тя. — Видяхме доста зор, докато получим празен хангар, в който натоварихме малка космическа яхта, заедно с пилота. На него ще кажеш къде и кога би желал да напуснеш кораба.
Джони кимна, все още замаян от бързината, с която протичаха събитията.
— Мога ли да попитам на кого трябва да благодаря за всичко това?
— Наистина ли искаш да знаеш? — отвърна тя с въпрос на въпроса.
— Да — кимна сериозно той.
Тя въздъхна.
— Добре. Първо, можеш да се успокоиш — ние не сме престъпна група или нещо подобно. В известен смисъл дори се явяваме нещо като представители на Обединеното командване. — Тя се засмя. — Въпреки че това може да претърпи някои промени, след последния случай. Тук ни наричат Нелегална отбранителна мрежа, с други думи това е организацията, която ще продължи делото на моите родители и на вас, кобрите, ако избухне нова война. Само дето този път няма да разполагаме с кобри.
— Нещо подобно чух и от един от охраната в затвора — промърмори Джони. — Той ли ти съобщи за мен?
Дениз го погледна изненадано.
— Виждам, че бързо схващаш — всъщност, точно такъв те помнех. Да, той е нещо като свръзка между военните и НОМ, но това едва ли е известно на неговите преки началници. Благодарение на него научихме за задържането ти.