Той щракна лекичко със зъби и задейства слуховия усилвател — повтори го три-пъти, за да постигне максимална мощност. Звукът от падащите дъждовни капки прерасна в приглушен тътен, на чийто фон се долавяха и други, по-слаби шумове. Нито един от тях не приличаше на звук от равномерни крачки. Джони кръстоса мислено пръсти, надникна през ръба на стената и същевременно изключи звукоусилвателите.
Вътрешната постройка се оказа по-малка, отколкото бе предполагал, състоеше се само от един етаж и заемаше незначителна част от двора. Никъде не се виждаха часовои. Джони завъртя глава и се огледа в двете посоки.
Дворът беше празен.
Или бе извадил невероятен късмет и всички часовои се намираха от другата страна на сградата, или го дебнеха вътре, скрити зад затъмнените прозорци. Каквото и да беше, нямаше друг изход, освен да рискува. Той напрегна мишци, преметна се над стената, като внимаваше да не пресече фотолъча и погледна право надолу, към калната земя, където му предстоеше да се приземи. И към дебнещия го „манекен“.
„Не е честно!“ — беше единственото, което успя да си помисли. В следния миг задейства прицелното устройство, изпъна пръсти надолу и удари „манекена“ с пълната мощ на лазерите. Беше съсредоточил цялото си внимание в стрелбата и се приземи малко непохватно, но затова пък установи не без задоволство, че целта е поразена.
Само дето сега не беше време да се тупа по рамото. Изправи се и се затича към сградата. Където и да бяха другите „манекени“, нямаше съмнение, че съвсем скоро ще бъдат осведомени за поваления им колега и ако не действа достатъчно пъргаво, щеше да изгуби инициативата. Той се прилепи към стената на сградата, прокрадна се до ъгъла и надникна зад него. И тук никой, затова пък от тази страна имаше няколко стълби и малка врата. Джони зави зад ъгъла и се втурна към вратата…
Дори и без помощта на звукоусилвателите, сигналният звън зад гърба му беше почти оглушителен. Джони изруга тихо, вероятно се беше натъкнал на някой от капаните, за които ги предупреждаваше Бей. В бързината бе забравил да провери пътя, който му предстоеше да измине. Сега вече беше твърде късно, не му оставаше нищо друго, освен да се приготви за бой. Може би все още имаше малка надежда, стига да проникнеше вътре, преди да са вдигнали тревога… Той спря пред вратата, прицели се в бравата и… в този момент иззад ъгъла се появи още един „манекен“.
Джони се хвърли на земята и същевременно насочи ръце към новия противник. Ала в мига на изстрела, вратата зад него рязко се отвори и преди да завърти глава, той почувства тъпия удар от оцветяващия куршум в гърба.
Сякаш за да обяви за провала му пред целия свят, от стената пронизително зави сирена. Джони се надигна, чувствайки се като пълен идиот и се огледа за обратния път.
— Това да ти е за урок — произнесе някой от входа на постройката. На вратата, зад „манекена“, който го беше застрелял, стоеше мъж с военна униформа и надпис „Проект кобра“ на ръкава. — Когато имаш две или повече цели, ще спестиш време, ако поразиш първата като се целиш визуално, без да използваш прицелното устройство.
— Благодаря, сър — кимна Джони. — Как да изляза оттук?
— По обратния път. Иди се почисти. И не се ядосвай — някои от останалите не стигнаха дори дотук.
Джони, кимна и със сведена глава закрачи в посоката, към която го упътиха. Не беше кой знае колко успокоен от факта, че имаше такива, които бяха загинали по-рано. Убитият си е убит.
— Срина се значи едничката надежда на планетата Хърайзън — произнесе подигравателно Вилхо, остави таблата с яденето в другия край на масата и го надари с престорено-сърдечна усмивка.
Джони сведе очи и продължи да яде, усещайки как кръвта нахлува в разширените кръвоносни съдове на лицето му. През последните няколко дни все по-често ставаше мишена за подобни иронични забележки от страна на Вилхо и макар да се стараеше да не им обръща внимание, той си даваше сметка, че му е все по-трудно да си сдържа нервите. Търпеше, защото се опасяваше, че ако отвърне, само ще предизвика нови подигравки — може би и от другите — заради провинциалния му произход.
Изглежда обаче беше сбъркал в преценката си за останалите. Халоран, седнал срещу Джони, се обърна и изгледа намръщено Вилхо.
— Доколкото забелязах, ти също не успя да се покриеш със слава — рече той. — В интерес на истината, като изключим Имел, всички останали получихме по един хубав урок.