— Така де, но нали все Джони ни го сочат за пример. Ама не сте ли забелязали? Тъкмо се питах как ли се чувства сега сред простосмъртните.
Ето че и Сингх се размърда неспокойно на стола.
— Мисля, че преувеличаваш, Ролон, а и да не е така, Джони няма вина за това.
— Няма ли? — захили се Вилхо. — Я стига, не по-зле от мен знаете колко помага подмазвачеството в подобни случаи. Нищо чудно татенцето на Джони да е пратило малко парички на Бей или Мендро и сега хората просто си вършат работата.
Наглостта на Вилхо минаваше всякакви граници. Повече не можеше да търпи.
С едно-единствено и гладко движение той се изправи и прелетя над масата, дочувайки смътно трясъка от падналия назад стол. Приземи се точно пред изненадания Вилхо, който така и не беше успял да реагира. Джони го сграбчи за ризата, вдигна го и го наведе назад.
— Достатъчно, Вилхо — повече няма да търпя бръщолевенето ти. А сега се разкарай — ясно?
Вилхо го изгледа равнодушно.
— Леле-леле, та ти си можел да се ядосваш. Предполагам, че „бръщолевене“ е тъкмо един от онези цветисти изрази, които толкова обичате да използвате в провинцията?
Това вече беше направо прекалено. Джони пусна ризата и замахна с юмрук към лицето му.
По-голяма грешка не би могъл да направи. Не само че Вилхо успешно избягна удара, но запратен от удесеторената мощ на сервомоторите си, Джони литна напред и се блъсна в насрещната маса. Болката нажежи до бяло гнева му, той се завъртя със сподавено ръмжене и отправи нов удар към Вилхо. Отново не уцели, но докато замахваше за трети удар, почувства как нещо приковава ръката му във въздуха. Напъна всички сили в очаквания опит да се освободи, но единственото, което постигна, бе, че съвсем изгуби равновесие.
— Спокойно, Джони, спокойно — прошепна някой в ухото му.
А след това червената пелена се вдигна от очите му и той се огледа, за да установи, че Дойч и Нофке го притискат отзад, докато пред него е само Вилхо — с неизменната самодоволна физиономия.
Все още се мъчеше да си обясни как бе станало всичко, когато по уредбата му наредиха да се яви в кабинета на Мендро.
Разговорът беше кратък, но изключително неприятен и когато дойде време да си тръгва, Джони се чувстваше като някоя от подвижните мишени, по които се обучаваха в стрелба. Мисълта, че ще трябва отново да се изправи лице в лице с другарите си, му се струваше толкова непоносима, че почти беше готов да се върне обратно в кабинета на Мендро и да поиска да го преместят в друга част. Там поне щеше да избегне многозначителните погледи… Ала докато обмисляше тази възможност, краката неусетно го отведоха далеч и проблемът скоро придоби академичен характер.
Когато влезе в помещението, вътре го чакаха Дойч и Халоран.
— Всичко наред ли е? — попита загрижено Дойч.
— Разбира се — отвърна малко троснато Джони, подразнен от прекаленото любопитство на другия. — Само дето ме одраха жив — на думи.
— Е, щом е било само на думи — махна с ръка Халоран. — Не забравяй, че за разлика от нашите, неговите оръжия действат. Остави ли те в частта?
— Да — кимна неохотно Джони и почувства, че заседналата в гърлото му буца започва да се топи. — Поне така ми се струва. Но сигурно ще изслушам още една лекция от Бей, когато научи за случката.
— О, Бей вече знае — той ни каза да те чакаме тук — уведоми го Халоран. — Нареди ни да те отведем на полигона, когато се върнеш. Готов ли си?
Джони кимна намръщено.
— Мисля, че да. Колкото по-скоро свърша неприятната работа, толкова по-добре.
— Кое, срещата с Бей ли? — попита Дойч. — Не се тревожи, известно му е как е станало. А също на Пар и Друма, ако те интересува.
— Щеше ми се аз да го зная — поклати глава Джони. — Какво има против мен този Вилхо?
— Ама ти наистина ли не се досещаш? — вдигна учудено вежди Халоран.
— Нали току-що го казах? Сигурно не може да понася всеки, който е имал нещастието да се роди на повече от десетина светлинни години от Земята или нещо подобно?
— Не, няма нищо против, стига да не са по-добри от него.
Джони внезапно спря.
— За какво говорите? Какво толкова съм направил?
Халоран въздъхна.
— Нищо, според твоите представи, но твърде много за човек като Ролон. Виж, помниш ли първата среща, когато Вилхо закъсня? Кого тогава посочиха за пример?
— Вярно… мен. Но само, защото бях последният, пристигнал преди него.
— Така е — съгласи се Халоран. — Но Ролон не го знаеше. А после, първата вечер, когато направо ни скъса задниците на „царски блъф“? Не знам дали ти е известно, но земните жители открай време се имат за големи картоиграчи и нищо чудно постъпката ти да е наляла още масло в огъня.