— Дреболия? С какво беше въоръжен онзи — с тежкокалибрен лазер ли? И без бой можеше да мине. Защо се заяде с него?
— Едва ли ще разбереш — Вилхо се покатери отново в леглото. — Виж какво, не съм го убил, а и да съм попрекалил малко, вече е късно да съжалявам. Така че, хайде да забравим целия този разговор. И без това той едва ли ще реши да се оплаква.
— Ами ако реши? Не го ли изпревариш, ще излезе, че си искал да се скриеш.
— Добре де, ще трябва да рискувам. А ти стой настрана от тази работа.
Джони не отговори. В стаята се възцари тишина и само след няколко минути до слуха му достигна равномерното дишане на Вилхо. Единственият признак на чиста съвест, както често казваше бащата на Джони, само че едва ли важеше за конкретния случай. За Джони обаче, проблемът не беше в съвестта на Вилхо, а в неговата.
Как беше най-правилно да постъпи? Ако запази мълчание, от юридическа гледна точка става съучастник в престъплението и в случай, че цивилният е пострадал сериозно, наказанието може да бъде доста тежко. От друга страна, намеците на Вилхо за отношението на останалите, не бяха лишени от смисъл. Изглежда наистина ще е най-добре, ако веднага забрави за инцидента. И без това, докато се мяташе от едно предположение към следващото, беше отминала половината нощ.
Така и не можа да заспи през следващите няколко часа. Останалите четирима се прибираха един по един, почти на равномерни интервали, колкото всеки път да го стряскат в дрямката. За щастие не бяха заловили никого и тази мисъл най-сетне му даде така желания покой. Но дори сънищата, които сънува през тази нощ, бяха изпълнени с насилие и напрежение. На сутринта се чувстваше по-зле, отколкото ако беше бодърствал.
Беше съвсем отпаднал, очите му бяха зачервени, болеше го главата. За щастие нямаше и следа от военна полиция, закусиха необезпокоявани, никой не ги очакваше и край десантния самолет и още щом се издигнаха във въздуха, Джони почувства как напрежението го напуска. Съмняваше се, че ръководството не би предприело спешни мерки, ако знаеше за инцидента от изминалата нощ. Изглежда противникът на Вилхо бе решил да запази горчивото преживяване за себе си.
След около час се озоваха на полигона, чиято площ надхвърляше сто хиляди хектара и след като ги снабдиха с нови компютърни модули и им дадоха последни инструкции, Бей нареди да се заемат с изпълнение на персоналните си задачи. Джони направи последен мъчителен опит да прогони спомена за предишната нощ. Най-важното сега е да оцелее в предстоящото изпитание.
Изненадата дойде едва, когато се върна след успешно изпълнената мисия и откри, че край щаба се е приземил самолет на военната полиция. Двойно по-изненадан остана, когато научи, че полицаите очакваха него.
Младежът, който се бе настанил на стола до Мендро, наистина имаше вид сякаш някой го беше помислил за боксова круша. На челото и бузата имаше бързозарастващи лепенки, а рамото и дясната му ръка бяха стегнати в пластмасова лонгета, каквито се поставяха при счупване на кости. Онова, което се виждаше от лицето му, издаваше твърда решимост нещата да бъдат доведени докрай.
На лицето на Мендро се четеше единствено спокойна увереност.
— Това ли е човекът? — попита той, след като Джони се настани на свободното място срещу тях.
Цивилният хвърли изплашен поглед на Джони, после се втренчи в табелката на ревера му.
— Беше твърде тъмно, за да разгледам лицето, командире — рече той. — Но името е същото.
— Аха — каза Мендро и впи очи в Джони. — Моро, това тук е господин П’алит, който твърди, че снощи си го нападнал пред „Тасер ейа бар“ във Фарнес. Вярно ли е или не?
— Не е вярно — едва успя да произнесе Джони с пресъхнали устни. През мъглата, която забулваше обкръжаващата го действителност, започнаха да се прокрадват първите лъчи на назряващото подозрение.
— Беше ли снощи във Фарнес? — продължи разпита Мендро.
— Да, сър, бях. Аз… се измъкнах незабелязано… исках да се поразсея преди предстоящото изпитание. Бях там само няколко часа… — той погледна крадешком П’алит — и смело мога да заявя, че не съм се бил с никого.
— Лъже — прекъсна го П’алит. — Той беше…
Мендро го спря с жест.
— Сам ли беше?
Джони се поколеба.
— Не, сър. Всички от моята стая излязоха. Разпръснахме се из града и сега нямам алиби. Но…
— Какво „но“?
Джони пое дълбоко въздух.
— Първият, който се прибра след мен, ми каза, че се сбил с някакъв тип край един бар във Фарнес.