Х’орм кимна, но вече бе потънал в доклада. Неговият заместник безшумно пресече покрития с дебел килим под и излезе. Нямаше защо да се безпокоят за кобрите, поне докато участваха във войната. Но Х’орм не беше от хората, които се притесняват лесно за дреболии и щом бе загрижен, сигурно наистина имаше някаква причина. Значи, първата стъпка ще бъде да се свърже с комплекса Фрейр и да нареди да ограничат приема на нови кадри.
А след това… след това ще поръча две вечери наведнъж. Изглежда, че го чакаше доста дълга нощ.
ВОЙНИК: 2046
Дневната беше малка, претрупана с мебели и вътре цареше съвсем осезаема мрачна и тъжна атмосфера. Седнал край олющената маса в самия център на стаята, Джони лениво разглеждаше отсрещната стена и си мислеше, че напуканата й боя е като отражение на неговото собствено почти пределно изтощение. Нещо като карта на душата му с безброй пукнатини и множество отчупени парченца, илюстрираща въздействието на трите военни години върху психичното му равновесие. Но все още се държи, повтаряше си той винаги, когато стигнеше до този момент от разсъжденията. Експлозиите и звуковите оръдия са набраздили повърхността й, но стената под нея е непокътната. И щом една глупава стена може да издържи, ще издържа и аз.
— Така ли? — разнесе се звънлив глас зад него.
Джони погледна към намачкания къс хартия със ситно изписани числа и букви, върху който се упражняваше момичето.
— Първите три са съвсем добре — кимна той. — Но последната трябва да е…
— Ще я оправя — прекъсна го Дениз и се нахвърли с обновено настървение на геометричната задача, която решаваше. — Не ми казвай.
Джони се усмихна и нежно погали червеникавите коси на момиченцето, което само се намръщи, изпълнено с решимост да приключи най-сетне със задачата. Дениз беше десетгодишна, почти колкото сестрата на Джони и въпреки, че не бе получавал никакви съобщения от семейството си откакто пристигна на Адирондак, понякога си представяше Гуен като чернокоса двойница на момичето, което седеше до него. И наистина, тук упоритостта и инатът на Гуен ги имаше в изобилие. Както и настойчивото желание на Дениз да се отнася с Джони като с близък приятел — въпреки мълчаливата резервираност на родителите й към присъствието на една кобра в техния дом. Съвсем като независимата Гуен.
Но Дениз беше израснала в окупирана зона и това не можеше да не остави белег върху все още детската й душа. Засега късметът все още беше на нейна страна — вярно, че живееше в тясна квартира с още цял куп хора, но иначе войната отвън не бе засегнала сериозно семейството й.
Това едва ли щеше да продължава безкрайно, особено ако разквартируваните тук кобри си позволяваха да се задържат прекалено дълго и да насочат вниманието на трофтите към този район. Хубавото на всичко това беше, че малката палавница го подтикваше да си върши добре и бързо работата, лошото, че прибавяше към тревогите му още една.
През отворения прозорец долетя тътен от далечна гръмотевица.
— Какво беше това? — попита Дениз и вдигна ръката, с която стискаше молива.
— Ехо от звуково оръдие — отвърна без да се замисли Джони. Беше задействал слухоусилвателите още в началото на тътнежа и долови след първата шокова вълна воя от реактивните двигатели на противниковите самолети. — На няколко километра от нас.
— Ох. — Моливът продължи да стърже по листа.
Джони се надигна, пристъпи към прозореца и погледна навън. Апартаментът беше на шестия етаж, но въпреки това не можеха да се похвалят с кой знае каква гледка. Кранач беше град, заобиколен от блата и принуден да расте право нагоре. През улицата от другата страна се издигаше също такава шестетажна сграда, а зад нея се виждаха върховете на небостъргачите, изпълващи централната част. Той превключи на по-голямо увеличение и огледа видимата част от небосвода за следи от стратошути. Съобщението в пулсов код, което бяха получили предната вечер, предизвика трескаво раздвижване на всички нелегални формирования — тревогата идеше от факта, че предстоящото спускане на новото попълнение от кобри можеше — поради грешка в плановете — да доведе до преждевременното им залавяне в непосредствена близост до Кранач. Джони неволно стисна зъби при тази мисъл, но за момента беше безсилен да предприеме каквото и да било. Едно бе да се получи кодиран сигнал, който покрива почти половината повърхност на планетата, съвсем друго — да се изпрати ответно съобщение към кораба-предавател, който непрестанно менеше орбитата си. Джони познаваше поне дузина способа да надхитри радио, лазерните или пулсови пеленгатори, но всеки един от тях действаше максимум четири пъти, преди трофтите да засекат предавателя. Съпротивата, естествено, винаги разполагаше с по някой резервен метод, само дето отказаха да прибягнат до него за нещо толкова дребно като шепа изложени на опасност кобри.