— Нямам представа — поклати глава Джони. — Пулсовият приемник мълчи.
— Напълно в стила на тези задници, да ни уведомят в последния момент за промяна в програмата.
Джони вдигна рамене и се върна при Марджа и другите двама цивилни.
— Как е раната?
— Типично нараняване от стършел — обясни един от тях. — Кожата е разкъсана, но тъканите в дълбочина са запазени. Известно време ще трябва да пази стаята.
Поне един от родителите на Дениз щеше да е далеч от убийствения пъкъл.
Ако това въобще имаше някакво значение. Джони вече се бе нагледал до втръсване на избити невинни граждани, попаднали в кръстосан огън.
В стаята отново настъпи тишина. Двамата цивилни приключиха с раната на Марджа и излязоха, като взеха със себе си всички оръжия на групата, за да ги скрият в тайника. Кем и Дениз придружиха Марджа до една от трите спални на апартамента — уж, за да й помогнат, а в действителност, за да оставят трите кобри насаме, да обсъдят операцията и възможностите за нови подривни действия, преди да се приберат от работа останалите обитатели на апартамента.
Всъщност, подобни обсъждания бяха минало, нещо, с което се занимаваха през първите два месеца след пристигането си. Сега, когато всяка дума, мнение, предложение, беше повторено многократно, когато дори жестовете или едва забележимото вдигане на вежди значеха достатъчно, всякакви разговори бяха излишни.
Точно днес всички жестове означаваха само едно — безмерно изтощение.
— Утре — напомни им Джони за следващата тактическа оперативка на високо равнище и с това разговорът приключи.
Халоран кимна. Дойч само нервно прехапа устни.
Така свърши още един ден на Адирондак. Щом стената може да издържи, припомни си Джони, ще издържа и аз.
Тримата мъже, седнали край масата, не се отличаваха по нищо от който и да било жител на Кранач през тези дни — уморени, с отдавна немити лица и дори мъничко изплашени. Понякога беше доста трудно да повярваш, че тъкмо те — благодарение на някакви скрити от окото качества — организират и ръководят всички действия на Адирондакското съпротивително движение.
Трудно беше да се съгласиш с последното, след загубата на кобрата и другите цивилни при последната акция.
— Първата новина е, че въпреки объркването в разменените съобщения, попълнението от кобри е достигнало целта успешно — докладва Борг Вайсман, докато останалите водачи от Централния сектор го слушаха мълчаливо. Нисък и широкоплещест, с прашна коса и мръсни нокти, Вайсман наистина приличаше на строителен техник — за какъвто в действителност се представяше. Малцина обаче знаеха, че е напуснал армията преди двайсетина години, където беше служил като главен тактически програмист и че през последната година неведнъж бе доказвал, че се справя далеч по-добре с компютрите, отколкото в строителството.
— Колко получихме този път? — попита някой от сенчестата част на стаята.
— За Кранач са отделени тридесет — шест нови групи — отвърна Вайсман. — Повечето ще изпратим в Северния сектор, за да попълнят местата на онези, които изгубихме при щурма на летището миналия месец.
Джони хвърли поглед на Дойч и забеляза, че лицето му се сгърчи при спомена. По време на инцидента тяхната група беше на друго място, но Дойч настоя да му разкажат всички подробности. Кой знае защо го измъчваше мисълта, че именно той е предал своите другари — нали беше роден на Адирондак. Джони се зачуди как ли щеше да се чувства, ако войната бе стигнала до Хърайзън. Вероятно точно като Дойч.
— Една от групите ще се настани тук — продължаваше Вайсман. — Алма вече е готова с квартирата, легендите и всичко останало. Като се има предвид повишената активност на трофтите в последно време, няма да е зле, ако ги понатиснем, за да оставим на новаците време да привикнат.
— С други думи, нова акция — произнесе Халоран, сякаш решението вече беше взето.
Вайсман се поколеба, сетне кимна.
— Зная, че не обичате да скъсяваме времето между операциите, но друг изход нямаме.
— „Ние“? — произнесе от ъгъла Дойч. — Искаш да кажеш „вие“, нали?
Вайсман нервно облиза устни и се огледа с безпокойство. В началото Дойч неведнъж беше изпълнявал ролята на буфер между кобрите и представителите на Адирондак, стараейки се да изглажда всякакви противоречия и културни различия. Но напоследък, след преживените тежки загуби, той все по-често изоставяше тази функция и сам ставаше център на дрязги.
— Мислех, че няма да възразявате, ако една-две от нашите групи ви подпомогнат — произнесе уплашено Вайсман. — Все пак, ние също трябва да носим част от…