Джони плъзна поглед по предложения списък. „Група Алфа, морска пехота, рейнджъри, командоси…“ — все познати и уважавани имена.
— И как да се запиша в едно от тях?
— Не можеш. Първо постъпваш в армията, след това те чакат цял куп тестове и изпити и ако се справиш добре, те сами ще те поканят.
Джони огледа стаята, украсена с разноцветни холоизмерни плакати на звездни крайцери, стратощурмовици и ракетни танкове със защитна окраска.
— Благодаря за съвета — рече той накрая, докато прибираше магнитната карта с информацията, която му бяха записали. — Ще обмисля всичко и тогава ще дойда.
Беше късно и той реши, че у дома всички ще са заспали, но когато се прибра, Джейми и родителите му го очакваха в кухнята. Разговорът продължи почти цялата нощ. Този път Джони надделя — накрая беше убедил не само тях, но и себе си в правотата на решението, което бе взел.
На другия ден всички слязоха в града и присъстваха на официалното подписване на необходимите формуляри.
— И така… утре е великият ден.
Джони вдигна глава от багажа и погледна брат си. Седнал на леглото в другия край на стаята, Джейми полагаше отчаяни усилия да изглежда спокоен и дори жизнерадостен. Ала смачканият чаршаф под него издаваше вълнението му.
— Аха — кимна Джони. — От космопорта на Хърайзън сити ще ни откарат с редовен полет на „Скайларк лайнз“ до Ейри, а после с военен кораб до Асгард. Човек трябва да попътува малко, за да осъзнае колко е голяма вселената.
— Ще ти призная, че и аз тайничко си мечтая някой ден да видя Ню Персей — подсмихна се Джейми. — Казват, че не надхвърлял сто и двадесет километра на дължина. Някакви резултати от тестовете?
— Нищо, като изключим главоболието, което ще ме държи поне още няколко часа. — Последните дни му се сториха истинско мъчение, изпитите продължаваха по дванадесет часа, без никакъв отдих между тях. Обща подготовка, военни и политически познания, психологически тестове, медицински прегледи, лабораторни изследвания… пълна програма. — Някой спомена, че обикновено всичко това го правели за две седмици — добави той, но беше щастлив, че вече е минало. — Изглежда, че спешно им трябват нови попълнения.
— Сигурно. С всички ли се сбогува? Нещо неуредено?
Джони подхвърли чифт чорапи в куфара и приседна на леглото.
— Джейми, твърде съм уморен, за да ти насмогна на подмятанията. Какво имаш пред вид?
Джейми въздъхна.
— Ами, все си мислех да ти кажа… Алис Керн е доста притеснена, че не си й споменал нищо за плановете си.
Джони свъси вежди и се разрови в спомените си. Не беше се виждал с Алис от началото на изпитите, но последната им среща мина съвсем нормално.
— Дори да е така, запазила го е за себе си. А ти откъде разбра?
— От Мона Бийл — рече Джейми. — Алис, естествено, няма да ти каже — твърде е късно, за да си променяш решението.
— А ти защо ми го казваш?
— Защото смятам, че трябва да се видиш с нея тази вечер. Покажи й, че все още държиш на нея, преди да се втурнеш да спасяваш човечеството.
Нещо в гласа на Джейми го накара да преглътне поредната подигравателна забележка, която беше намислил.
— Значи не одобряваш решението ми, така ли? — попита притихнало той.
Джейми поклати глава.
— Не в това е въпросът. Само се опасявам, че все още не си даваш сметка с какво си се захванал.
— Джейми, аз съм на двадесет и една години…
— И си прекарал целия си досегашен живот в едно малко провинциално градче на един отдалечен свят. Сложи си ръка на сърцето, Джони, тук ти вече си тежиш на мястото, но какво ще стане, когато се наложи да се справиш с цял куп нови трудности — далеч по-сложния живот в цивилизованата част на Доминиона, армията, войната. Доста сериозни препятствия.
Джони въздъхна. Не би обърнал внимание на тези думи, ако не бяха казани от Джейми, който отдавна бе спечелил всеобщо уважение заради умението да предугажда всякакви възможни неприятности.
— Като те слуша човек — отбеляза той, — единствената възможност е да си остана вкъщи.
— Така излиза, прав си. Но нямам какво друго да ти предложа. Исках поне да се уверя, че тръгваш оттук с ясното съзнание за онова, което ти предстои.
— Аха. Благодаря. — Джони плъзна поглед из стаята, забелязвайки предмети, които бе престанал да вижда от години. Трябваше да мине цяла седмица, откакто взе решението, преди мисълта, че наистина ще напусне родната планета, да стигне до съзнанието му.
Може би завинаги.
— Как мислиш, Алис ще иска ли да се срещне с мен? — попита той.