— Няма да го сторят. И аз се опасявах от същото в началото, но колкото повече изучавах събраните сведения за психологията на противника, толкова повече се убеждавах, че масовите поражения не спадат към тяхната тактика за водене на война. Не, по-скоро ще предпочетат стратегията на постепенна окупация, както постъпиха на Адирондак и Силвърн.
— И все пак, това съвсем не значи, че ще са ви необходими нови кобри — настояваше Джони, макар позагубил от първоначалния си ентусиазъм. — Какво ви пречи още сега да подготвите достатъчно добре въоръжена и обучена армия? Не разбирате ли, че този начин е по-безболезнен?
Д’арл се усмихна натъжено.
— Трофтите не се боят от нашите наземни сили, Джони. Страхуват се единствено от кобрите.
Джони го погледна втрещено. Отвори уста да възрази, но сетне се отказа и махна с ръка. Д’арл кимна.
— Сега вече разбираш защо беше необходимо всичко това. Авентини наистина няма кой знае какви шансове в предстоящата война, но докато вие сте тук, остава поне надеждата.
— Значи Доминионът възнамерява да ни остави да се справяме сами — без да предприеме каквито и да било наказателни мерки?
Д’арл се усмихна отново.
— Виждам, че започваш да разбираш механизмите на политиката. Полза за мнозинството, дори за сметка на някои дребни загуби.
— Макар тези „дребни загуби“ да сме ние? — попита тихо Джони. — И тъй като сме малцинство, остава само да търпим и да слушаме.
— Джони, става дума тъкмо за вашата безопасност — намеси се неочаквано Джейми. — Вярно, ще ви струва скъпо, но всичко на този свят се заплаща.
— Зная го. — Джони се изправи. — Готов съм да се съглася и с това, че Комитетът наистина е взел проблемите ни присърце. Не съм длъжен само че да харесвам решението, което ни налагате, нито пък начина, по който го направихте. Вие скрихте от нас изключително важна информация за поведението и особеностите на местната флора и фауна, информация, заради която някои можеха да загинат. Ако зависеше от мен, щях незабавно да запозная обществото с тези факти. Сега обаче, ще трябва да го оставя да тежи на съвестта ви. Ако въобще имате такава.
— Джони… — поде ядосано Джейми.
— Не, всичко е наред — спря го Д’арл. — Един честен и откровен противник е по-ценен от дузина съюзници. Сбогом, синдикал Моро.
Джони хладно кимна и обърна гръб на комисаря. Вратата се плъзна и той излезе в коридора, разчитайки да намери обратния път по памет. Замислен над приключилия разговор, той не беше забелязал следващия го отзад Джейми, докато брат му не заговори.
— Джони, съжалявам, че свърши така. Толкова ми се искаше да се разберете.
— О, разбирам го напълно — отвърна Джони. — Зная, че като всеки политик, трябва да мести хората като фигурки по шахматна дъска.
— Сега вече и ти си в политиката — припомни му Джейми, докато го водеше по коридорите. — Съвсем скоро може да попаднеш в подобна ситуация. Дано успееш да се справиш по-добре от нас.
Раздялата се състоя навън — размениха по няколко хладни, любезни думи, каквито Джони никога не би предполагал, че ще каже на брат си — и само след няколко минути той се качи в глайдера.
Но не подкара веднага. Остана да седи зад волана, загледан в стройния кораб, докато в главата му непрестанно звучаха последните реплики от раздялата с Джейми. Не беше ли сгрешил в реакцията си, само защото изгуби едно малко политическо сражение? Вярно, нямаше навика да губи. Дали пък загрижеността му за съдбата на Авентини не произхождаше от наранено самолюбие?
Не. И друг път бе понасял поражения, на Хърайзън, веднага след войната или пък когато се изправи срещу Чалинор. Чувството не му беше непознато… нито пък болката неизлечима. За всичко имаше лек.
Джони хвърли прощален поглед на кораба и потегли. Не, нищо не беше свършило. Авентини щеше да оцелее, да разцъфне и тъкмо той, а не Д’арл щеше да присъства на нейния триумф. И ако затова му беше нужно да изучи тайните на политиката, значи щеше да стане най-добрият политик, който някога се е раждал на Асгард.
А дотогава… да се погрижи за Крис, за своя малък син и за региона, за който отговаряше. Той вдигна глайдера във въздуха и го насочи към дома. Там, където вече го очакваше Крис.
ИНТЕРЛЮДИЯ
Миниатюрната хайку-градина се бе променила с годините, но толкова постепенно и незабележимо, че Д’арл вече не помнеше как точно е изглеждала по времето, когато замени комисаря Х’орм. На пръв поглед единствената по-съществена промяна беше участъкът с тръстика блусса от Авентини, засадена тук, за да му напомня за тази далечна колония. Доколкото знаеше, той бе първият комисар, донесъл тук образци от флората на Външните колонии… и както изглеждаше, щеше да си остане единственият.