— Не, съвсем същото е. Прекатегоризирайте кокаиновия хидрохлорид в национална заплаха и всички плочки на доминото рухват последователно. Ежегодното изсипване на хиляди тонове върху главите ни вече не е престъпление от общ характер, а терористична заплаха. А това ни развързва ръцете да реагираме адекватно по законен начин. При това разполагаме с всички нужни ни закони.
— Няма да ни трябва нищо допълнително?
— Имаме си всичко. С разликата, че ще го прилагаме извън териториалните ни води и въздушното ни пространство. Невидимо за останалите.
— Ще третираме Картела по същия начин, по който гледаме на Ал Кайда?
— Грубо казано, но по същество напълно вярно — съгласи се Деверо.
— Какво в такъв случай се очаква да….
Побелелият бостънчанин стана.
— Онова, което трябва да направите, господин Силвър, е да решите колко сте гнуслив и още по-важно — колко гнуслив е човекът в дъното на коридора. След като решите това, няма какво повече да говорим. Вярвам, че задачата е решима, но ви дадох условията, без чието изпълнение работата не може да се свърши. Или поне не от мен.
И си тръгна, без да се сбогува. На прага спря.
— Уведомете ме в разумен срок за решението на главнокомандващия. Ще си бъда у дома.
Джонатан Силвър не бе свикнал да стои и да зяпа затворената си врата.
В Съединените щати върховният административен декрет е Президентският указ. Тези заповеди по правило се правят публично достояние, защото няма как хората да им се подчиняват, ако не знаят за тях, но има ПУ, които остават съвършено секретни и в юридически смисъл представляват „основание“.
Макар да не можеше да го знае, отшелникът от Александрия бе успял да убеди раздразнителния началник на кабинета, който на свой ред убеди президента. След консултация с един изключително изненадан професор по конституционно право кокаинът тихомълком бе прекатегоризиран като токсин и национална заплаха. И така влезе в обхвата на войната срещу заплахите за безопасността на нацията.
Доста на запад от португалското крайбрежие и почти срещу испанската граница товарният кораб „Балтазар“ пореше вълните по курс на север с обявено карго от общ характер, предназначено за ротердамското пристанище. Корабът не беше голям, с товароподемност някакви си 6000 тона, капитан и екипаж от осем души… до един контрабандисти. Криминалната страна на онова, с което се занимаваха тези хора, бе толкова изкусителна, че капитанът се готвеше да се пенсионира до две години в родната си Венесуела като много богат човек.
Изслуша прогнозата за времето в района на Кап Финистер, който се издаваше в морето на петдесетина морски мили пред тях. Очакваше се вятър със сила 4 бала и неспокойно море, но капитанът знаеше, че испанските рибари, с които имаше среща, са корави моряци и могат да работят при много по-сурови условия от някакво си вълнение.
Когато подминаха португалския град Опорто — испанският Виго оставаше скрит на изток, — капитанът заповяда на хората си да изнесат четирите големи бали от трети трюм, където ги бяха натоварили от кораб за улов на скариди на сто мили в морето от Каракас.
Капитан Гонкалвес бе предпазлив. Беше отказал да влиза или напуска пристанище с контрабанда на борда, особено такава, каквато пренасяше в момента. Съгласен бе само да товари и разтоварва в открито море и по един и същи начин. Ако не го издадеше информатор, подобна предпазливост практически изключваше уличаването му. Шест успешни прекосявания на Атлантика му бяха дали хубава къща, възможност да отгледа две дъщери и осигурена издръжка за сина му Енрике в колежа.
Двата испански риболовни кораба се появиха малко след Виго. Капитанът настоя на безобидно звучащите, но жизненоважни поздрави-пароли, защото бе напълно възможно в екипажите да са се внедрили испански митничари. Реалистично погледнато, ако бе така, те в момента щяха да превземат кораба му на абордаж, но мъжете се оказаха точно онези, с които бе дошъл да се срещне.
Контактът бе осъществен, паролите изречени и рибарите се наместиха в килватера му. Минути по-късно балите цопнаха през тафарела в морето. За разлика от онези при Сиатъл, тези бяха предназначени да плават. Така че заподскачаха във вълните зад отправилия се на север „Балтазар“. Рибарите ги изтеглиха на борда — по две на кораб — и ги скриха в трюмовете за риба. Изсипаха върху тях по десет тона скумрия и корабите поеха за дома, към малкия рибарски град Мурос на галисийския бряг, където бяха регистрирани. Когато влязоха в сумрака във вътрешното пристанище, двата кораба пак бяха „чисти“: пред пристанището други мъже бяха изтеглили балите от морето на брега, където ги чакаше трактор с ремарке. От ремаркето балите попаднаха в затворен пикап, рекламиращ атлантически скариди, който пое за Мадрид.