Кобрата му подаде един-единствен лист, напечатан лично от него.
— Запомни и изгори. Остави британците да те съветват. На листа имаш името и личния телефонен номер на човека, с когото да се свържеш. Нищо няма да записваш, още по-малко да въвеждаш в компютър или в мобилен телефон. Всичко трябва да е само в главата ти. Това е единственото лично място, което ни е останало.
Нямаше начин Декстър да знае това, но позвъняването на дадения му номер щеше да стигне до голям блок, облицован със зелени плочи от пясъчник, на брега на Темза на място, наричано Воксхол Крос. Само че работещите вътре никога не го наричаха така — за тях то бе Офиса. Това бе централата на британската Тайна разузнавателна служба.
Името на листа, който трябваше да бъде изгорен, бе Медликот. Мъжът, който щеше да отговори на позвъняването, бе заместник-директор и изобщо не се казваше Медликот. Но използването на точно това име щеше да покаже на „Медликот“ кой му се обажда — един янки, който пък наистина се казваше Декстър.
А Медликот щеше да покани Декстър в клуб за джентълмени на улица „Сейнт Джеймс“ в компанията на колега на име Кранфорд, чието истинско име не беше Кранфорд. Тримата щяха да обядват, като третият щеше да знае всичко за корабите.
Тази „византийска“ процедура бе резултат от сутрешна оперативка в „офиса“ два дни по-рано. След изчерпване на служебните въпроси Шефа бе подметнал:
— Между другото след два дни ще дойде един американец. Премиерът ме помоли да му помогнем. Искал да купи кораби. Тайно. Някой от вас да разбира от кораби?
Пауза за размисъл.
— Познавам един човек, директор на голяма брокерска фирма за „Лойдс“ в Сити — обади се контролерът за Западното полукълбо.
— Добре ли го познаваш?
— Веднъж му счупих носа.
— Наистина доста близко познанство. Ядосал те е, предполагам?
— Не, играехме на „стена“.
Във въздуха повя хлад. Фразата означаваше, че двамата са учили в Итън Колидж — единственото място на света, където се играеше ексцентричната игра без правила, известна като „стена“.
— Добре де… покани го на обяд с твоя приятел и виж дали брокерската фирма може да му помогне да си купи корабите, без да се вдига много шум. Предполагам, че комисионата ще си заслужава труда. А и ще е компенсация за счупения нос.
И това сложи край на оперативката. След два дни Декстър се обади от стаята си в дискретния Монткалм Хотел. „Медликот“ прехвърли американеца на колегата си „Кранфорд“, който взе номера му и обеща да се обади. Така и направи един час по-късно, за да уговори обяд на следващия ден със сър Абхей Варма в Брукс Клъб.
— Там обаче държат на костюм и вратовръзка — извини се „Кранфорд“.
— Няма проблем — успокои го Декстър. — Мисля, че още не съм забравил как се връзва възел.
„Брукс“ е доста малък клуб на източната страна на Сейнт Джеймс. Като другите подобни на него, и той няма табела на входа. Логиката е, че ако сте член или сте поканени, ще знаете къде се намира, а ако не сте — местонахождението му е без значение за вас. Във всеки случай входът лесно се намира по саксиите с храсти от двете му страни. Като всички клубове на Сейнт Джеймс той има собствен стил и посетители и публиката му се състои основно от висши правителствени служители и по някой шпионин.
Оказа се, че сър Абхей Варма е директор на „Стейпълхърст къмпани“ — сериозна брокерска фирма, специализирана в корабен транспорт и намираща се на средновековна уличка недалеч от Олдгейт. И той като „Кранфорд“ бе 45-годишен, възпълен и общителен. Преди да качи килограмите благодарение на многобройните обяди с гилдията на Сити, беше играч на скоуш от шампионска класа.
Както си му е редът, мъжете сведоха разговора на масата до баналните теми — времето, „как мина полетът“ и т. н., - след което се изнесоха в библиотеката за кафето и портвайна. Далеч от чужди уши вече можеха да се отпуснат и да поговорят по същество.
— Искам да купя два кораба. Много тихо, много дискретно, като собственик ще стане фалшива компания в данъчен рай.
Сър Абхей изобщо не се смути. Това се случваше през цялото време. По данъчни съображения, естествено.
— Какви кораби по точно? — попита той. Самоличността на американеца бе извън съмнение. Не че го интересуваше — за него гарантираше „Кранфорд“ и това бе предостатъчно. В крайна сметка не бяха ли учили заедно?
— Не знам — чистосърдечно призна Декстър.
— Забавно — коментира сър Абхей. — Имам предвид, че не знаете. Защото има много видове и размери, нали разбирате?
— Нека бъда откровен с вас, сър. Искам да ги откарам в дискретна корабостроителница, където ще бъдат реконструирани.