Когато това приключеше, екип бразилски (заради общия португалски език) военни инструктори щеше да се нанесе с дузина самолети за обучение „Тукано“ и щеше да създаде Въздушен контрол на риболовната зона, като обучи за пилоти подходящо избрани кабовердски кадети. С помощта на версията „Тукано“ с далечен обсег на действие момчетата щяха да патрулират океана, да засичат нарушителите и да насочват към тях катера на бреговата охрана.
Прекрасна идея, съгласи се адмиралът, макар да продължаваше да недоумява какво точно бе наложило да бъде отвлечен от голф игрището в момент, когато му оставаше един удар, за да вкара топката.
След поредица ръкостискания, адмиралът напусна посолството, като взе със себе си човека от Департамента в лимузината, която трябваше да го върне на летището.
— Можете да летите с мен и до Неапол, ако пожелаете, господин Декстър — вече в по-добро настроение предложи той.
— Много любезно от ваша страна, адмирале, но ще пътувам обратно до Вашингтон през Лисабон и Лондон.
Разделиха се на летището в Сантяго. Военният самолет на адмирала излетя за Италия. Декстър изчака излитащия по разписание полет на португалските авиолинии TAP.
Месец по-късно първият огромен кораб на спомагателните части към флота докара военни инженери на коничния изгаснал вулкан, обхващащ деветдесет процента от площта на Фого, наречен така, защото за португалците „Фого“ означава „огън“. Корабът се установи на дрейф, като плаваща база за инженерите — късче от Америка с всички домашни удобства.
Военноморските инженери се гордеят с това, че могат да построят всичко навсякъде, но е крайно неразумно да бъдат разделяни от прославените канзаски говежди пържоли от специално узряло месо, пържените картофки и бурканите горчица с обем по един галон. В крайна сметка всичко работи най-добре с правилното гориво.
Щеше да им отнеме шест месеца, но в края на този период съществуващото летище щеше да може да приема транспортни самолети „Херкулес С130“, което ликвидираше досадния проблем със зареждането с гориво и отпуските. От друга страна, по-малки снабдяващи кораби щяха да доставят фермени конструкции, греди, цимент и всичко нужно за построяването на сградите, плюс храна, сокове, безалкохолни напитки и дори вода.
Шепата живеещи на Фого креоли се събраха силно впечатлени да наблюдават как армията строители дебаркира и превзе малкото им летище. Веднъж дневно от Сантяго пристигаше „совалката“ и излиташе обратно, когато пистата се освободеше от строителните елементи.
Когато всичко приключеше, центърът за обучение на пилоти щеше да разполага — съвсем отделно от бараките за цивилни пасажери — с модулно сглобяеми общежития за кадетите, вили за инструкторите, работилници за ремонт и поддръжка, резервоари за авиационно гориво за турбовитловите „Тукано“ и комуникационна кабина.
Дори някой от инженерите да бе забелязал нещо странно, никой не си позволи да го коментира. Няколко други съоръжения бяха построени и приети от Цивилния представител на Пентагона, който се казваше Декстър и който пристигаше и си заминаваше със самолет на гражданската авиация. В каменната стена на вулкана бе издълбан допълнителен хангар с желязна врата, а освен него голям резервоар за гориво JP5 и оръжеен склад.
— Направо да си помисли човек — промърмори главен старшина О'Конър, докато проверяваше надеждността на желязната врата в тайния скален хангар, — че някой ще води война тук.
4
На Плаза де Боливар — площадът носи името на великия освободител — се издигат някои от най-старите сгради не само в Богота, но и в цяла Южна Америка. Това е центърът на Стария град.
Тук са били конквистадорите, довели със себе си в своята неистова страст към Бога и златото първите католически мисионери. Някои от тях — до един йезуити — през 1604 основали година училището „Свети Бартоломей“ в един от ъглите на площада, съвсем наблизо до църквата „Свети Игнатий“ в чест на техния основател Лойола. В друг ъгъл се издига оригиналният Национален провинциалат на Обществото на Исус.
От няколко години провинциалатът официално е преместен в съвременна сграда в по-новата част на града. Но в изпепеляващата жега, въпреки благата на модерната технология в лицето на климатиците, провинциалният епископ брат Карлос Руис продължаваше да предпочита студените камъни и подови плочи в старите сгради.
Точно тук бе избрал той да посрещне американския посетител в едно влажно декемврийско утро. Седнал зад дъбовото си писалище, докарано преди много години от Испания и вече почерняло от времето, отец Карлос отново отвори писмото, съдържащо молбата за тази среща. То идеше от неговия брат во Христе — директора на Бостънския колеж и беше невъзможно да се откаже, но любопитството не е грях. Какво би могъл да иска този човек?