Допълнителното карго бе докарано със стар товарен самолет „Трансол“, купен втора ръка някъде в Южна Африка, излетял от отдалечена хасиенда в Северна Колумбия и прелетял над Венесуела и Гаяна, за да кацне в също така уединена бананова плантация в Суринам.
Товарът в стария самолет бе струпан „тухла“ по „тухла“ в най-задния край на един от стоманените контейнери. Тухлите бяха подредени плътно от стена до стена и от пода до тавана. Когато се получиха седем слоя в дълбочина, отделението бе запечатано със заварена фалшива задна стена, която после бе шлайфана и боядисана така, че да не се отличава от останалите. Едва след това идваше ред на твърдите, висящи на куки още неузрели, охладени, но не замразени банани, за да издържат дългото плаване до Европа.
Мощни товарни платформи бяха ръмжали през джунглата, за да докарат стоката за експортиране до брега, където „Сан Кристобал“ я бе приел на борда си, за да попълни празните места, а след това бе отплавал за Европа.
Капитан Варгас, честен до мозъка на костите си моряк, който нямаше представа за естеството на допълнителното карго, което бе приел, беше идвал в Хамбург и преди, но винаги се удивляваше на размера и ефективността на града. Старото ханзейско пристанище сякаш бе не един, а два отделни града. Единият бе самият град, където хората живееха по протежение на двата плавателни канала Външен и Вътрешен Алстер, а другият бе разпрострелият се във всички посоки пристанищен град, дом на най-голямото в Европа съоръжение за обработка на контейнери.
Годишно тук акостираха 13000 кораба, на които се товареха и от които се разтоварваха 140 милиона тона товари; а имаше място за 320 котвени стоянки. Самото пристанище за контейнери разполагаше с четири терминала и „Сан Кристобал“ бе насочен към Алтенвердер.
Търговският кораб минаваше бавно — само с пет възела — покрай Харбург. Градът на западния бряг постепенно се събуждаше. Донесоха им силно колумбийско кафе. Лоцманът вдъхна аромата му и кимна одобрително. Дъждът бе спрял, слънцето се мъчеше да пробие облаците, екипажът с нетърпение чакаше да слезе в отпуск на брега.
Малко преди пладне „Сан Кристобал“ се швартова в отредената му стоянка и без никакво забавяне един от петнайсетте подемни крана на Алтенвердер започна да пренася до кея контейнерите от палубата.
Капитан Варгас се сбогува с лоцмана и той тръгна за дома си в Алтона, понеже смяната му бе изтекла. С изгасени двигатели, на генератор за поддържане само на минималните необходими функции и с екипаж с паспорти в ръка, готов да нападне баровете по Репербан, „Сан Кристобал“ изглеждаше омиротворен — точно както най-много харесваше на капитан Варгас, за когото корабът бе не само кариера, но и дом.
Той, разбира се, изобщо не подозираше, че четири редици пред мостика, два слоя надолу и три колони от щирборда има контейнер с необичайно карго. Човек трябваше специално да го търси, за да го открие сред морето контейнери, изподраскани, изпоцапани и маркирани с всевъзможни кодове и имена на собственици. Конкретното лого беше с формата на два концентрични кръга, във вътрешния имаше изрисуван малтийски кръст. Това бе тайният идентификационен код на Хермандад или Братството — отговорната за деветдесет процента от колумбийския кокаин банда. А на кея имаше само едни очи, способни да разпознаят този знак.
Кранът пренасяше контейнерите от палубата до цяла армия компютърно управлявани колесни машини — робокар. Насочваните от издигащата се над кея контролна кула робокари откарваха грамадните стоманени сандъци по складовете. Един служител, който незабелязано слаломираше между робокарите, забеляза логото с двата концентрични кръга, извади мобилния си телефон, обади се и побърза да се прибере в офиса си. Една намираща се далеч от Хамбург товарна платформа пое към кея.
Именно в този час директорът на УБН бе въведен в Овалния кабинет. Беше идвал тук няколко пъти, но необятното едновремешно писалище, окачените знамена и Печатът на републиката продължаваха да го впечатляват. Той уважаваше властта, а това място сякаш излъчваше чиста проба власт.
Президентът бе приветлив, разкършен след гимнастиката си, избръснат, закусил и неофициално облечен. Посочи му един от диваните и също седна.
— Кокаин — започна президентът. — Искам да знам всичко за кокаина. Сигурно имаш много материал за него.
— Огромно количество, господин президент. Положително ще мога да ви предложа цял метър висока купчина папки.
— Е, това е прекалено много — каза президентът. — Трябват ми десет хиляди думи. И не искам статистика на много страници. Само фактите. Синтезирано. Какво представлява, откъде идва — сякаш не знам, — кой го прави, кой го транспортира, кой го купува, кой го използва, колко струва, къде отива печалбата, как се разделя, кой губи и какво правим ние по въпроса.