В началото на новото хилядолетие го избраха за кмет на Шанхай, най-големия град в Китай. Там той настояваше за още повече инвестиции от чужбина и още по-широко прилагане на принципите на свободния пазар.
Красив и чаровен, Уей отговаряше на бизнес интересите на Запада и звездата му изгря — прочу се като лицето на нов Китай у дома си и по целия свят. Но той се обяви също за строг социален ред. Поддържаше само икономическата свобода, а жителите на града не видяха никакво увеличение на личната си свобода.
След унизителната загуба в борбата с Русия и САЩ за златните мини и нефтените находища в Сибир повечето ръководители в Пекин бяха уволнени и Уей, младият и енергичен символ на новия Китай започна да работи за страната си. Стана партиен ръководител на комунистическата партия в Шанхай и член на Шестнадесетото политбюро.
През следващите няколко години той делеше времето си между Пекин и Шанхай. Той представляваше рядкост в правителството — застъпващ се за бизнеса комунист, който работеше за развитие на специалните икономически зони и други зони със свободен пазар в Китай, като в същото време поддържаше хардлайнерските позиции на Политбюро срещу либералните политически помисли и личните свободи.
Той, дете на Мао и на партията, но и специалист по международни финанси, считаше икономическия либерализъм за самоцел, за начин да привлече чуждестранни пари в страната, да укрепи комунистическата партия, а не да я разруши.
След кратката война на Китай с Русия и Съединените щати мнозина смятаха, че икономическите затруднения ще унищожат страната. На хоризонта се задаваха глад, пълното разпадане на националната и провинциалната инфраструктура и в крайна сметка, анархия. Китай успя да избегне срив само благодарение на Уей и други като него. Уей искаше разширяване на специалните икономически зони и създаването на множество по-малки зони със свободен пазар и свободна търговия.
Отчаяно, Политбюро се съгласи да изпълни докрай плана на Уей и китайският капитализъм се разрасна стремглаво.
Рискът си струваше. Уей, главният архитект на плана за финансовите реформи, получи награда за работата си. Успехът, статусът на „принц” и произходът му го правеха естествен приемник на поста министър на търговията на Китай в Седемнадесетото политбюро. Когато той встъпи в ролята на ръководител на националните финанси, Китай отбелязваше растеж, измерен с двуцифрени стойности, които, изглежда, нямаше никога да се променят.
Но мехурът се спука.
Световната икономика навлезе в продължителен спад малко след като Уей стана министър на търговията. Силен удар понесоха чуждестранните инвестиции в Китай и износът от страната. Тези два компонента на икономиката, за чието революционно обновяване имаше заслуга Уей, представляваха основните движещи сили за стремителния растеж на нацията. Това бяха изворите на пари, които пресъхнаха почти напълно, когато светът спря да купува.
Наложеното от Уей ново разширяване на специалните икономически зони не успя да спре спираловидното сриване към катастрофата. Закупените от Китай имоти и валутни фючърсни сделки по света се превърнаха в ями за пари, когато избухнаха европейската финансова криза и сривът на имотите в Америка.
Уей знаеше накъде духа вятърът в Пекин. Предишният му успех с реформите за свободен пазар, които целяха спасението на родината му, щяха сега да се използват срещу него. Политическите му врагове щяха да посочат неговия икономически модел като причина за провала и да твърдят, че увеличаването на деловите отношения на Китай с останалия свят единствено е изправило Китай пред заразата на капитализма.
Затова министър Уей криеше истината за неуспеха на китайския икономически модел, като изместваше акцента от огромните строежи и насърчаваше заеми за местните ръководства, с които да строят или ремонтират пътища, сгради, пристанища и телекомуникационни инфраструктурни съоръжения. Това бяха инвестициите в стария комунистически икономически модел — правителствена политика за икономическо развитие чрез огромни централно планирани схеми.
Това изглеждаше добре на хартия и Уей цели три последователни години представяше на събранията коефициенти на растеж, които макар и не толкова добри, като през първите години след войната, все още кръжаха около осем или девет процента. Той омайваше Политбюро и по-маловажните ръководни органи в Китай, както и световната преса, с факти и цифри, които рисуваха желаната от тях картина.
Но Уей знаеше, че това е вятър и мъгла, защото заемите нямаше никога да се платят. Търсенето на стоки от Китай спадна почти до нулата, а дългът на регионалните ръководства достигна седемдесет процента от брутния вътрешен продукт, като двадесет и пет процента от всички заеми не даваха никакви резултати за китайските банки, но Уей и неговото министерство продължаваха да насърчават към повече заеми, повече изразходване на средства и повече строителство.