— Приключих.
— Приключил си?
— Излизам в пенсия. Наистина.
Санди се стараеше да не се издаде, но Джон забеляза облекчение върху лицето й, каквото не беше виждал отдавна. От десетки години. Тя изглеждаше много радостна.
Тя не се оплакваше от работата му. Търпяла десетки години бързите му излизания от дома, без да казва къде отива, понякога за седмици, като се връщаше окървавен и с охлузвания, и мълчеше с дни, преди да се отпусне, преди да забрави мисията, и преди отново да може да се усмихва, да се отпуска и да спи през нощта.
Годините във Великобритания с антитерористичната група „Дъга” се оказаха най-добрите през живота й. Той работеше с почти нормално работно време и прекарваха заедно дните си добре. Но дори и тогава тя знаеше, че на раменете му тежи съдбата на дузини млади мъже и че този товар не е лек.
След като се върнаха в Щатите и той започна работа в „Хендли Асошиейтс”, Санди отново виждаше стреса и напрежението върху тялото и съзнанието му. Той отново беше оператор — тя знаеше това без съмнение, въпреки че рядко говореха за работата му.
Предишната година американската преса беше нарекла съпруга й престъпник, заради което той изчезна и я остави да се тревожи денонощно, докато отсъстваше. Пресата бързо изостави случая с публично извинение на напускащия поста президент на САЩ и върнаха нормалния живот на Джон, но той не се върна тогава, за да се прибере у дома. А за да иде в болница. Един от хирурзите беше разказал тихо на Санди в чакалнята, че мъжът й, в момента под упойка, е пребит почти до смърт и че едната му ръка ще остане повредена, а жената благодареше на Бог всеки ден, че мъжът й изобщо е жив.
Джон поговори с двете жени в живота си още малко, но забрави за всички свои съмнения за решението си, като видя облекчението в очите на Санди.
Тя заслужаваше това. Патси — също. А и внукът му заслужаваше един жив дядо. Жив достатъчно дълго време да го аплодира на бейзболни мачове, да се изправи гордо на завършването на училище и достатъчно може би, за да го изпрати в черквата, за да се венчае.
Джон знаеше, че предвид работата му след Виетнам е живял повечето от живота си назаем.
Но сега всичко свърши. Край.
Изненада се, че така спокойно решава да се пенсионира, но знаеше, че ще съжалява за едно — че не е имал възможността да стисне длан около гърлото на Валентин Коваленко.
„Е” — каза си той и прегърна нежно дъщеря си, след което се отправи към кухнята, за да помага за вечерята. Не знаеше къде се намира сега Коваленко, но едва ли е някъде на приятно място.
ШЕСТ
„Матроская тишина” е улица в северната част на Москва, но служи и като кратко название на едно съоръжение с много по-дълго име. Федерална бюджетна институция ИЗ–77/1 на Службата на федералните затвори на Русия в град Москва не се произнася така лесно, поради което хората, които говореха за масивния арест на „Матроская тишина”, го споменаваха само с името на улицата.
Това е един от най-големите и най-старите, предварителни арести в Русия, построен през осемнадесети век, и годините му си личаха. Седеметажната фасада към улицата е добре поддържана и почти царствена на вид, но килиите са малки и порутени, леглата и постелките бъкат от въшки, а канализацията не може да смогва на обитателите, които са над три пъти повече от онова, за което е строена.
Точно преди четири сутринта по боядисания в зелено и бяло коридор в старата главна постройка на „Матроская тишина” премина тясна носилка със скърцащи колела. Четирима пазачи я бутаха и дърпаха, а затворникът върху нея се гърчеше, за да се освободи от коланите.
Виковете му отекваха от бетонния под и стените от сгуробетони тухли, но се чуваха съвсем малко по-силно и дразнещо от скърцащите колела.
— Отговорете ми, дяволите да ви вземат! Какво става? Не съм болен! Кой е наредил да ме транспортирате?
Пазачите не отговориха — длъжностната им характеристика не включваше изпълнението на заповедите на пазените от тях затворници. Те продължиха с носилката по коридора. Спряха пред една преграждаща метална решетка и изчакаха да им отключат вратата в центъра й. С шумно щракане вратата се отвори, четиримата бутнаха количката със затворника и продължиха напред.
Мъжът в количката не беше казал истината. Той всъщност беше болен. Всеки, прекарал известно време зад решетките в това адско място, боледуваше от нещо, а този мъж — от бронхит и тения.
Физическото му състояние може и да изглеждаше ужасяващо за човек отвън, но затворникът не изглеждаше по-зле от повечето от останалите си съкилийници и с право се опасяваше, че едва ли са го измъкнали посред нощ, за да го лекуват от болестите, от които страдаше практически всеки затворник тук.