Чавес каза:
— Сам, ти ще караш камиона зад конвоя. Пленниците ще са при теб, ти ще ги убиеш и ще ги оставиш в камиона.
Сам кимна. Преди две години си беше навлякъл малко неприятности, като уби двама спящи мъже, защото се налагаше. Тогава постъпи така, както се налагаше, и сега също щеше да постъпи така, както се налага.
СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТ
Четиринадесет пилоти на самолети F/A–18C от Морската пехота излетяха в тайванското небе в полунощ. Изкачиха се сред тежките облаци над острова и застанаха така, че да изглеждат на радарите на Народната освободителна армия сякаш летят към редовните си патрулни зони в протока, както десетки пъти досега.
Самолетите F–16 на тайванските ВВС напуснаха един след друг своите сектори, сякаш за да освободят мястото на своята смяна, като отново така показваха на китайците, че става дума за поредните изтребители, които защитават острова от нападение през централната линия на протока.
Но не всички самолети летяха така тази вечер. Много от тях, включително тези на Траш и Чийз, бяха оборудвани за нападателна мисия и нямаха за цел просто да се реят в студеното черно небе над международни води.
Не, те летяха към квартала Хуаду на град Гуанджоу.
Напълно зареден с боеприпаси и с допълнително гориво, самолетът на Траш тежеше над двадесет и два тона и реагираше мудно на командите. Сякаш това не беше пъргавият изтребител, с чиито оръдия порази две цели, и съвсем не се държеше както предишния ден, когато Траш свали третия си вражески изтребител — един Су–27 — с ракета AIM–9.
Сега нямаше никакви шансове при въздушна схватка, натоварен с всичките бомби и гориво — подгонеше ли го някой „J-Ю” или Су–27, щеше да се наложи той и останалите да изхвърлят всичките си оръжия от типа въздух-земя от пилоните и да се заемат с оцеляването си.
Можеше да спасят живота си така, но нямаше да изпълнят мисията, за която им казаха, че няма да имат друга възможност.
Докато четиринадесетте изтребителя, които се движеха в групи по два или по четири, приближаваха протока в зоната, от която трябваше да заемат патрулните си позиции, срещу тях не излетяха китайски самолети заради лошото време, а и в утрешния ден щеше да има достатъчно възможности за въздушни схватки.
Срещнаха се с два самолета цистерни на тайванските ВВС над протока, което можеше да се стори ново за китайските оператори на радарите, но не би трябвало да ги разтревожи. Просто всичко трябваше да изглежда така, сякаш групата изтребители възнамерява да лети в патрулните си зони малко повече от обичайното, и да не накара китайците да се замислят.
След като Траш и останалите напълниха резервоарите си, обърнаха на юг, за да поддържат схемата, по която цял месец вече летяха западно от Тайван.
И в този момент нещата станаха интересни.
Траш и тринадесетте останали самолета се гмурнаха от десетте хиляди метра височина и поеха на запад. Увеличиха скоростта, събраха се в максимално компактна група, доколкото това им позволяваше нощта, и поеха по курс, който ги извеждаше от Южнокитайско море.
Траш и Чийз бяха в два от шестте самолета за мисията за обстрелване на сградата на китайската телекомуникационна служба в Гуанджоу — цел, за която двамата пилоти не знаеха много, защото бяха прекалено заети през последните осем часа след първоначалния инструктаж и нямаха време да се интересуват от по-широката картина.
Всеки от четирите други изтребителя „Хорнет” носеше по две еднотонни бомби от типа JDAM, или бомби за директни удари. Тези бомби, модел 84, имаха опашни системи за увеличаване на точността на удара и разстоянието, от което пилотът можеше да ги пусне. Притежаваха невероятна точност, но никой от летците не знаеше дали изобщо ще успее да ги пусне, защото спътниците за глобално позициониране, които летяха над тях, прекъсваха и се включваха като коледни лампички. Решението да използват тези бомби беше взето поради простата причина, че така самолетът, който ги хвърляше, можеше да ги пусне от по-голямо разстояние и да повиши шансовете си за оцеляване.
„Глупавите” бомби се пускаха от по-ниско.
Тази роля се падна на втория екип в мисията — Траш и Чийз. Ако първите четири изтребителя не успееха да хванат позициониращ сигнал, за да пуснат бомбите си, се налагаше да се намеси резервният екип. Двата изтребителя F/A–18 носеха по две еднотонни бомби модел 84. Тези бомби не се различаваха изобщо от времето преди петдесет години, когато ги пускаха от „Фантом” F4 над Виетнам.
Траш знаеше колко смешно е, че въпреки ултрамодерните самолети на САЩ, като F–22 „Раптор” и F/A–18E „Суперхорнет”, с техните най-модерни боеприпаси от типа „въздух-земя”, бомби с лазерно управление и точни до милиметър системи за насочване от спътник, той и неговият водещ пилот отиваха в бой с двадесет и пет годишни самолети, които носеха петдесетгодишни бомби.