— Мисля, че ми е казала всичко. Липтън се е интересувал от мен, не от теб и от Белия дом. Освен това мисля, че досега щяха да са намерили каквото и да е сложила там, но действай. Човек трябва да внимава.
Президентът помисли малко и каза:
— Джак, всеки ден благодаря на Бога, че майка ти ме търпеше. Шансът е милион на едно да намеря човек, който е съгласен да търпи живота с оператор от разузнаването. Да пази тайни, да дружи насила с определени хора, да лъже… Това не помага за добрите отношения.
Джак беше мислил над този въпрос.
— Ти реши да работиш в Колежа. Това решение може да ти дава чувство за реализация и вълнение, но носи и много жертви.
— Разбирам.
— Мелани Крафт няма да е единственият случай, в който работата обърква личния ти живот. Ако можеш да се махнеш от тази работа сега, докато си млад, направи го.
— Не, тате.
Бащата кимна.
— Знам. Но и ти знай, че с тази работа вървят разбити връзки, нарушено доверие и непрекъснат разрив между теб и хората, които те обичат. Всеки, когото обичаш, може да се превърне в нечие оръдие срещу теб.
— Знам.
— Не забравяй колко важна е работата ти за тази страна, но не се отказвай и от възможността да бъдеш щастлив. Заслужаваш.
Джак се усмихна.
— Добре.
Кети Райън надникна в кабинета.
— Вечерята е готова, момчета.
Президентът и синът му се присъединиха към останалите за семейната вечеря в хола.
Джак-младши се чувстваше отрезвен от смъртта на приятелите си и от раздялата с Мелани, но тук, у дома, сред семейството си, се оживи изненадващо много. Усмихваше се, успокои се и за първи път от няколко месеца спря да мисли за работата и за тайнствените сили, които бяха застрашили него и организацията.
Животът беше добър и минаваше бързо. Защо да не му се наслаждава човек когато може?
Следобедът премина във вечер и Кети си легна рано, децата решиха да играят видеоигри, а Джак Райън и баща му се върнаха в кабинета, за да си говорят за бейзбол, жени и семейството — за важните неща на този свят.