Джак, облечен само наполовина, не се притесняваше, че ще трябва да пътува дълго време. Той работеше много по-близо, в посока към Уест Одентън, и затова надяна костюма и си сложи вратовръзката, след което изпи втора чаша кафе, докато гледаше Си Ен Ен на големия телевизор с плазмен екран в хола. Малко след осем часа той слезе по стълбите и се отправи към паркинга в сградата, където успешно се пребори с желанието да потърси огромния си жълт като канарче автомобил. Вместо това се качи в черното си беемве „тройка”, което караше вече шест месеца, и потегли към изхода на паркинга.
Хамърът беше забавен начин да покаже собствената си индивидуалност и дух, но от гледна точка на личната сигурност изглеждаше сякаш носи тритонен фар. Всеки, който искаше да го следи в трафика, можеше да го стори от три пъти по-голямо разстояние от нормално необходимото за следене на кола.
Той сам трябваше да се погрижи за собствената си сигурност, защото професията му налагаше да пази гърба си денонощно, но всъщност друг даде идеята да разкара жълтия като канарче автомобил.
Тя дойде под формата на учтиво, но строго формулирано предложение от Тайната служба на САЩ.
Въпреки че Джак отказа защита от Тайната служба, която се предлагаше стандартно за децата на обитателя на Овалния кабинет, охраната на баща му го застави да се срещне с няколко агенти, които му дадоха някои насоки как да остане жив.
Майка му и баща му не искаха той да се движи без охрана, но разбираха защо трябваше да им откаже. Най-малкото, щеше да е проблемно за Джак да върши работата си с двама правителствени агенти от двете страни. Тайната служба не искаше той да ходи сам, но, разбира се, щеше да е многократно по-недоволна, ако знаеше колко често се излага на опасност.
На срещите му даваха съвети и предложения как да остава незабележим и точно заради незабележимостта хамърът трябваше да замине първи.
И така стана.
Естествено, Джак разбираше това. На пътя имаше десетки хиляди черни беемвета, а и затъмнените стъкла на колата му го правеха още по-невидим. Освен това Джак осъзна, че много по-лесно може да смени колата, отколкото лицето си. Все още приличаше забележително много на сина на президента на САЩ и не можеше да направи много по въпроса, ако не прибегне към пластични операции.
Той съвсем не беше знаменитост, но знаеха кой е и от това не можеше да избяга.
Майка му и баща му се стараеха да го държат далече от камерите заедно с братята и сестрите му, откакто баща им се захвана с политика, а и самият Джак се въздържаше да прави неща, заради които би застанал в светлината на прожекторите, освен полуофициалните задължителни прояви на син на президента. За разлика от десетките хиляди полуизвестни знаменитости и звезди от риалити програмите в Америка, Джак още преди да започне тайната си работа в Колежа, смяташе славата само за излишно главоболие.
Имаше приятели и семейство и изобщо не се интересуваше дали някой друг го познава.
Ако се изключи вечерта, в която баща му спечели изборите и встъпването в длъжност два месеца след това, Джак не беше заставал пред телевизионните камери от години. И макар средният американец да знаеше, че президентът има син, когото наричат „младши”, едва ли можеше да го посочи в редица високи, чернокоси и добре изглеждащи млади мъже на възраст двадесет и пет до тридесет години.
Джак искаше нещата да останат точно такива, защото така се чувстваше добре и защото това можеше да му помогне да остане жив.
ОСЕМ
Надписът пред девететажния офис, в който работеше Джак, гласеше „Хендли Асошиейтс” и не представяше по никакъв начин онова, което става вътре. Ненабиващият се на очи надпис подхождаше на непретенциозната постройка. Сградата приличаше на хиляди други в Америка. Всеки, който би хвърлил поглед от минаваща кола, щеше да го сметне за кредитна банка или административен център на някоя телекомуникационна фирма, агенция за човешки ресурси или компания за реклама и връзки с обществеността. На покрива имаше сателитни чинии, а отстрани на сградата се виждаше оградена секция с антени, които почти не се забелязваха от улицата, а дори и да се забелязваха, не впечатляваха средностатистическия пътник като нещо необикновено.