Разтърси глава и каза:
— Твърде млад си, за да си параноик.
Стана, за да иде за кафе, но преди да тръгне към стаята за почивка, взе едно листче от тефтерчето до клавиатурата и притисна лепящата му част върху обектива.
Това нискотехнологично решение на високотехнологичен проблем го успокои.
Джак се обърна, за да тръгне към коридора, но спря и подскочи от изненада.
Пред него стоеше Гавин Биъри.
Джак го виждаше всеки ден и не смяташе Биъри за пример за добро здраве, но днес мъжът имаше вид на съживен труп. Сега, в осем и тридесет сутринта, с измачкани дрехи и рошава оредяваща сиво-кафява коса, Гавин го гледаше с очи, под които висяха тъмни торбички и се открояваха на месестите му бузи.
В най-добрите си дни Гавин изглеждаше като човек, чието лице вижда само светлината от компютърния екран, но днес направо приличаше на вампир в ковчег.
— По дяволите, Гав. Да не си бил тук цяла нощ?
— Целия уикенд — отговори уморен, но развълнуван Биъри.
— Искаш ли кафе?
— Райън… вече във вените ми тече само кафе.
Джак се разсмя.
— Е, поне струваше ли си този лайнян уикенд?
Сега на мекото лице на Биъри се появи усмивка.
— Открих го. Мамка му, открих го!
— Какво си открил?
— Открих остатъци от зловредната програма на Истанбулския диск. Не е много, но е нещо.
Джак заби юмрук във въздуха.
— Страхотно! — каза той и си помисли, че беше крайно време това да се случи.
ДЕВЕТ
Докато Райън и Биъри отиваха към технологичния отдел, Джон Кларк седеше в кабинета си и барабанеше с пръстите на здравата си ръка върху бюрото. Минаваше осем и тридесет — оперативният директор на Колежа Сам Гренджър трябваше да е в своя кабинет и вече да е работил цял час, а директорът на Колежа и специалист по „бялата страна” на дейността на фирмата Гери Хендли би трябвало точно сега да сяда в офиса.
„Няма смисъл да отлагам повече” — каза си Кларк, вдигна телефона и набра един номер.
— Гренджър.
— Здравей, Сам. Джон е.
— Добро утро. Хубаво ли изкара през уикенда?
„Не. Всъщност, не” — помисли си Джон.
— Да. Мога ли да дойда и да поговоря с теб и с Гери, когато имате малко време?
— Разбира се. Гери тъкмо влезе при мен. Можеш да дойдеш веднага. Хайде.
— Разбрано.
Пет минути по-късно Кларк влезе в офиса на Гери Хендли на деветия етаж на сградата. Гери обиколи бюрото си и се здрависа с лявата ръка, както почти всички в сградата правеха с Кларк след януари. Сам се изправи от един стол пред бюрото и покани Джон да седне на съседния стол.
През прозореца зад бюрото на Хендли в посока към Балтимор се стелеха засадени с царевица поля и ферми за коне.
Гери каза:
— Какво има, Джон?
— Господа, реших, че е време да приема фактите. Дясната ми ръка няма да се оправи. Не и на сто процента. Да кажем най-много до седемдесет и пет процента, и то след адски много допълнителна терапия. Може би и още една-две операции.
Хендли изохка.
— По дяволите, Джон. Жалко. Надявахме се, че след като легна под ножа, ще се оправиш на сто процента.
— Да. И аз се надявах.
Сам каза:
— Почивай си колкото трябва. Сега, докато проучваме Истанбулския диск, може би ще изкараме така още няколко седмици, и ако анализът не…
— Не — прекъсна го Джон и поклати глава. — Време е да си опаковам багажа. Да се оттегля.
Сам и Гери го гледаха безмълвни. Накрая Сам се обади:
— Ти си много важна част от тази операция, Джон.
Кларк въздъхна.
— Бях. Оня кучи син Коваленко и неговите палачи прекратиха участието ми.
— Глупости. Ти имаш повече умения от цялата национална подривна служба в Ленгли.
— Благодаря, Гери, но се надявам, че ЦРУ използва служители за полувоенните си операции, които могат, ако се наложи, да държат оръжие със силната си ръка. За момента това умение е извън моите възможности.
Гери и Сам не можеха да кажат нищо в отговор.
Кларк продължи:
— И не е само ръката. Възможностите ми за тайни операции намаляха заради пресата от миналата година. Да, в момента никой не ме гони, повечето медии подвиха опашки и се разбягаха, като стана ясно, че разпространяват пропаганда на руското разузнаване, но замисли се, Гери. Достатъчен е само един репортер в някой ден без новини да напише статия от типа на „Къде са те сега?”. Ще ме намери тук, ще се разровят малко повече и докато се усетиш, тук ще напълни с телевизионни камери и ще трябва да даваш интервю.
Хендли присви очи.
— Ще им кажа да се махат оттук.
Кларк се усмихна.
— Ех, ако беше толкова лесно. Сериозно. Не искам друг конвой черни джипове на ФБР във фермата си. Един път ми стига.