Сам отвърна:
— Твоят опит е безценен. А какво ще кажеш да спреш работа, оперативна работа, искам да кажа, и да преминеш към по-тилова работа?
Естествено, Кларк беше помислил и за този вариант, но разбираше, че Колежа трябва да е максимално ефективен.
— Не, Сам, не възнамерявам да бродя из коридорите тук.
— Какво говориш? Оставаш в същия кабинет. Ще продължиш да…
— Момчета, от Истанбул насам бездействаме. Целият екип работи на компютри по осем часа дневно. Тъжен факт е, но от компютри разбирам по-малко и от внука си и няма какво да правя тук, а ако се разреши случаят с Истанбулския диск и пак има операции, аз, с намалените си възможности, няма да участвам.
Гери запита:
— А жена ти какво казва за това да бродиш из коридорите у дома?
Кларк се засмя.
— Да. И за двамата ще е трудно. Но имам доста работа във фермата и Бог знае защо тя май иска да съм при нея. Може и да й омръзна, но й дължа възможността да разбера дали ще се случи така.
Гери разбра. Зачуди се какво ли той самият щеше да прави сега, ако жена му и децата му бяха все още живи. Те бяха загинали в автомобилна катастрофа преди няколко години и оттогава той живееше сам. Живееше с работата си и не искаше същото за човек, желан от другия в дома си.
Къде ли щеше да е сега, ако имаше семейство? Гери знаеше, че определено нямаше да работи шестдесет-седемдесет часа седмично тук. Щеше със сигурност да намери начин да се радва на семейството си.
Не можеше да се сърди на Джон Кларк за такъв живот, за който сам той би дал всичко.
Но все пак Хендли ръководеше Колежа, а Кларк беше адски добър в работата си. Трябваше да направи всичко възможно, за да го задържи.
— Съвсем сигурен ли си, Джон? Защо не помислиш малко?
Джон поклати глава.
— Само за това мисля. Сигурен съм. Ще съм си у дома. Двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата ще съм на разположение на всеки тук. Но не като служител.
— Ти говори ли с Динг?
— Да. Вчера цял ден прекарахме във фермата. Опита да ме разубеди, но ме разбира.
Гери стана от бюрото си и протегна лявата си ръка.
— Разбирам и приемам оставката ти. Но не забравяй. За теб винаги има място тук, Джон.
Сам потвърди думите му.
— Благодаря, момчета.
Докато Кларк се намираше в кабинета на Хендли, Джак Райън-младши и Гавин Биъри седяха в заключената конферентна зала до офиса на Биъри на втория етаж. Пред тях стоеше малка масичка с настолен компютър без капаци — виждаха се всички части, кабели и платки. Върху масата имаше безредно разхвърляни различни периферни устройства, свързани към системата с кабели с различна дебелина, цвят и тип.
Освен компютъра и техниката около него, телефон, чаша за кафе, оставила няколко кафяви пръстена върху бялата маса, и жълт тефтер в стаята нямаше нищо друго.
През последните два месеца Райън беше стоял много часове тук, но това не можеше да се сравнява с времето, което Биъри прекарваше в тази стая.
На монитора пред себе си Райън наблюдаваше цифри, тирета и други знаци.
Гавин каза:
— Трябва най-напред да разбереш едно нещо.
— Какво?
— Ако Центъра е човек, е добър. Първокласен хакер от лошите — обяви Биъри и поклати удивен глава. — Не съм виждал по-добре маскиран код. Онзи използва съвсем нов тип зловредни програми, които нямаше да открия без продължително и изтощително ръчно ровене из машинния код.
Джак кимна. Махна с ръка към цифрите на екрана.
— Значи това е вирусът?
— Част от него. Вирусът има два етапа. Доставяне и действие. Действащата част все още се крие някъде в диска. Тя е инструмент за достъп от разстояние. Нещо като протокол за връзка между компютрите, но не съм я намерил още. Толкова добре е скрита в друга програма. Сега наблюдаваш част от метода за доставяне. Центъра е махнал повечето от кода, когато се е вмъкнал, но е пропуснал този малък низ.
— Защо го е махнал?
— Прикрива си следите. Добрият хакер, като мен например, винаги чисти след себе си. То е като крадеца, който влиза в дом. Влезе ли през прозореца, първата му работа е да го затвори зад себе си, за да не разбере някой, че вътре има човек. Онзи, след като е влязъл в компютъра, не се е нуждаел повече от кода за доставяне и затова го е изтрил.
— Само дето не го е изтрил целия.
— Точно така. А това е важно.
— Защо?
— Защото е цифров отпечатък. Това може да е част от собствената му зловредна програма, за която не знае, че оставя текст след себе си.
Джак разбра.