— Правилно си разбрал — потвърди Конщанса с въздишка. — Капнала съм от умора.
Томаш се вгледа в нея загрижено. Жена му все още излъчваше онзи меланхоличен чар, с който го беше спечелила, когато се запознаха във факултета по изобразително изкуство. По онова време той учеше история в Нов лисабонски университет и съдбите им се кръстосаха заради един момчешки разговор, когато Томаш чу за първи път да се говори за красивите момичета, които учат изобразително изкуство. „Истински шедьоври“ — убеждаваше го Аугущо в двора на университета. Току-що бяха обядвали и се радваха на ранния слънчев пролетен следобед. „Едно ще ти кажа, художниците стават най-добрите родители. Някой ден ще те заведа да видиш, страхотни мацки има“.
И наистина отидоха. Замъкнат от колегите си, Томаш се оказа един хубав ден в стола на факултета по изобразително изкуство, за да обядва, и потвърди носещия се слух, че няма друг факултет в Лисабон, където да е концентрирана такава красота, както във факултета по изобразително изкуство. Опитаха се да заговорят момичетата от опашката в стола, едни такива нежни и стройни блондинки, но бяха горделиво пренебрегнати; след като минаха през касата, те се залутаха из стола с подносите в ръце, почти изгубени, търсейки най-доброто място да седнат; избраха маса до прозореца, на която вече се бяха настанили три девойки, едната от които беше мургава, с изваяно тяло. „Щедра е природата“ — отбеляза Аугущо, намигайки, като насочи вниманието на колегите си към красавицата. Хубавата брюнетка прояви интерес към зелените очи на Томаш, но той бе привлечен от една от приятелките ѝ, която имаше млечнобяла кожа, обсипан с лунички нос и кафяви очи с леко зареян поглед, едновременно меланхоличен и замечтан. Не чувствителността привлече вниманието му, а сладката нежност; тя не беше захарче, нито сладкишче, нито делвичка с мед; беше шоколад, от онези крем-шоколадови блокчета, които играят в очите, а устата пресъхва. Меките ѝ движения издаваха характер, който на пръв поглед изглеждаше природно благ, носталгичен, мек, макар че това, както откри с времето, беше чиста илюзия, под кроткото излъчване се криеше вулкан, зад добричкото котенце се криеше непреклонна лъвица. Не си тръгна, докато не измъкна телефонния ѝ номер. Две седмици по-късно, след като ѝ беше поднесъл първите цветове от орлови нокти, предварително осведомен, че те означават вричане в съкровена и предана любов, Томаш целуна Конщанса на гарата в Оейраш и двамата отидоха да се разходят из необятната плажна ивица на Каркавелош.
Споменът от миналото се сля със застиналото лице на Маргарида, сякаш Томаш бе пътувал във времето и долетял до настоящето; дъщеря му се усмихваше от снимката, до падналия прашец от камелии.
— Не трябваше ли сега, в началото на годината, да направим нови изследвания на детето?
— Така е — потвърди Конщанса. — Трябва следващата седмица да я заведем при доктор Оливейра. Утре ще отскоча до болницата „Санта Марта“ да взема изследванията ѝ, за да му ги покажем.
— Ходенето по доктори направо ме съсипва — призна Томаш.
— И нея също — сряза го жена му. — Не забравяй, че все пак някой ден ще трябва да се оперира…
— Не ми споменавай за това.
— Виж, Томаш, независимо дали ти харесва, или не, ще трябва да ми помогнеш.
— Добре, добре.
— Просто ми е омръзнало сама да върша всичко. Детето има нужда от грижи и аз не мога да се справя без теб. Трябва да ми помагаш повече, баща си ѝ в края на краищата.
Томаш се почувства притиснат до стената. Проблемите на Маргарида претоварваха жена му, а той, колкото и да се мъчеше, като че ли не можеше да разреши и половината от проблемите, които Конщанса, с практичната си нагласа, разрешаваше всеки момент.
— Не се притеснявай, ще дойда с теб при доктор Оливейра.
Изглежда, това успокои Конщанса. Облегна се на дивана и се прозя.
— Е, добре, отивам да си лягам.
— Вече?
— Да, спи ми се — каза, надигайки се от дивана. — Оставаш ли?
— Ще остана още малко. Ще почета нещо и след това ще си легна.
Жена му се надвеси над него, леко го целуна по устните и излезе от хола, оставяйки топлото ухание на своя „Шанел № 5“ да се носи след нея. Томаш застана пред етажерката с книги, колебаейки се какво да избере; спря се накрая на „Избрани творби“ от Едгар Алън По; искаше да прочете отново „Златния бръмбар“, разказа, който навремето беше засилил интереса му към криптоанализа, запален преди това от „Света на приключенията
МОБИЛНИЯТ МУ ТЕЛЕФОН ИЗЗВЪНЯ, ПРЕКЪСВАЙКИ ЧЕТЕНЕТО МУ още на третата страница от разказа.