— Да, моля?
— Hi. Мога ли да говоря е професор Нороня?
Човекът отсреща говореше бразилски португалски, но матерният му език очевидно бе английски; заради носовия тон Томаш допусна, че е американец.
— Аз съм. С кого говоря?
— Казвам се Нелсън Молиарти и съм консултант към управителния съвет на Американ Хистъри Фаундейшън. Обаждам се от Ню Йорк.
— Как сте?
— Okay, благодаря. Извинете, че се обаждам по това време, господине. Може би съм избрал неудобен момент?
— Не, моля ви се.
— О, good — възкликна той. — Професоре, не знам дали сте чували за нашата фондация…
Гласът увисна в очакване на потвърждение.
— Не, не съм чувал.
— Няма значение. Американ Хистъри Фаундейшън е американска организация с идеална цел, предназначена да подпомага проучвания в областта на историята на американския континент. Седалището ни е в Ню Йорк. В момента сме се заели с реализирането на изключителен изследователски проект, но за съжаление, се сблъскахме с проблем, който заплашва цялата свършена досега работа. Управителният съвет ми възложи да намеря разрешение и през последните две седмици се занимавах с това. Преди половин час, на заседание на съвета, представих едно предложение. Предложението беше прието и затова ви се обаждам.
Настъпи пауза.
— Да?
— Професор Нороня?
— Да, да, слушам ви.
— Вие сте решението.
— Моля?
— Вие сте решението на нашия проблем. Кога можете да пристигнете тук, в Ню Йорк?
II
ОБЛАК ПАРА СЕ ВДИГНА ОТ ЗЕМЯТА, КАТО ЧЕ БЕ ИЗБЪЛВАН ОТ скрит под асфалта вулкан и бързо се разнесе в сухия студен въздух на нощта. Томаш усети специфичната миризма на чао мин, освободена от облака, но начаса го забрави; мислите му бяха заети с други, по-важни неща, като например как да съхрани топлината в тялото си, бранейки се срещу смразяващия полярен въздух. Той оправи разкопчалото се копче и се сгуши още повече в палтото, забивайки дълбоко ръце в джобовете. Ню Йорк е неприятен град в началото на зимния сезон, когато вятърът шиба улиците, но става още по-зле, ако човек е облечен в палто, подходящо за мекия средиземноморски климат в Лисабон. Пронизващият леден вятър на източния американски бряг, бризът от север, който предвещава сняг, бе прекалено суров за леката тъкан на елегантното палто.
Самолетът, с който пътува Томаш, се бе приземил на летище „Кенеди“ преди няколко часа. Разкошна черна лимузина, оставена на негово разположение от Американ Хистъри Фаундейшън, го закара от летището до „Уолдорф Астория“, великолепен и внушителен хотел, издържан в стил ар деко, който заемаше цялото пространство между „Лексингтън“ и Парк Авеню. Прекалено възбуден, за да отдаде дължимото на декорацията и архитектурата на монументалната сграда, гостът хвърли набързо багажа в стаята, намери карта на града във фоайето и излезе на улицата, като реши, че може да мине без услугите на лимузината. И сгреши. Искаше да се разходи из улиците на града, беше чувал да казват, че за да опознаеш Ню Йорк, трябва да го прекосиш пеш, но бяха пропуснали да предупредят, че това не се отнася за зимния сезон. А студът в Ню Йорк е нещо, което не можеш да си позволиш да забравиш; усещането е толкова силно, че всичко наоколо изчезва, зрението се замъглява, важното става несъществено, интересното ти се струва банално, единственото, което има смисъл, е да се устои на студа.
Нощта се беше спуснала над необикновената бетонна джунгла. В началото студът не го притесняваше, беше му толкова приятно, че свърна по Източна петдесета улица, загледан в гигантските здания, стигащи до небето, особено в сградата на „Дженерал Илектрик“ на Лексингтън Авеню, още един паметник на ар деко. Но когато пресече Авеню ъф Америкас и стигна до Седми булевард, студът вече бе започнал сериозно да хапе; заболя го носът, очите му се насълзиха и цялото му тяло затрепери в неудържими спазми, но най-жестока беше болката в ушите, сякаш ги цепеше невидим бръснач.
При вида на лумналата светлина на Таймс Скуеър душата му на мига се стопли и събра сили да продължи. Спусна се по Седми булевард и навлезе в сърцето на „Тиътър Дистрикт“. Великолепието на Таймс Скуеър се разкри при сливането на Седми булевард с „Бродуей“; зрелищни светлини изпълниха сетивата му, почувства се връхлетян от неспирни цветни експлозии и обсебен от опияняващата бляскава оргия; там се раждаше денят, безброй слънца прогонваха нощната сянка и покриваха с цветове оживения площад; движението беше динамично, хаотично; пешеходците се тълпяха като мравки, едни вървяха видимо целенасочено, други просто блуждаеха, погълнати от необикновения фееричен спектакъл; цветни неонови светлини блестяха по всички сгради, огромни думи преминаваха по дългите билбордове, гигантски екрани излъчваха реклами или телевизионни програми в шумна разпусната вакханалия, безкрайна паноплия от образи и цветове.