Томаш усети вибрирането на мобилния телефон и чу мелодията; извади апарата от джоба си и го долепи до ухото си.
— Да, моля?
— Професор Нороня?
— Да?
— Обажда се Нелсън Молиарти. Всичко наред ли е? Добре ли пътувахте?
— Здравейте. Всичко е наред, благодаря.
— Шофьорът добре ли се грижи за вас?
— Обслужването е пет звезди.
— А хотелът харесва ли ви?
— Чудесен е.
— „Уолдорф Астория“ е една от атракциите на града. Всички американски президенти отсядат там, когато идват в Ню Йорк.
— Нима? — учуди се Томаш, искрено впечатлен.
— Разбира се. От 1931 година до днес. „Уолдорф Астория“ е изключително престижен хотел. Държавници, филмови звезди и дори кралски особи отсядат там. Херцогът и херцогинията на Уиндзор например не се задоволиха да преспят там само няколко нощи. Те живяха в хотела.
— В такъв случай мога само да съм ви благодарен за честта да бъда настанен в „Астория“.
— О, няма за какво да благодарите. Ние държим да се чувствате добре. Вечеряхте ли вече?
— Не, още не съм.
— Бихте могли да посетите един от ресторантите на хотела, препоръчвам ви „Бул енд Беър Стейкхаус“, ако обичате месо, а също и японския ресторант. Можете да си поръчате рум-сървис, който в „Уолдорф Астория“ е наистина на висота, дори се появи в списание „Гурме“, представете си. Ще трябва само да се разпишете на сметката и фондацията ще покрие всичко, не се притеснявайте.
— Благодаря, но едва ли ще се наложи. Ще похапна нещо тук, на Таймс Скуеър.
— Вие сте на Таймс Скуеър?
— Да.
— Сега?
— Да, тук съм.
— Не замръзвате ли в този студ? Шофьорът с вас ли е?
— Не, освободих го.
— А как стигнахте до Таймс Скуеър?
— Пеш.
— Господи! Пет градуса под нулата е. Чух да казват по телевизията, че при този вятър температурата се усеща като минус петнадесет градуса. Надявам се, че поне сте топло облечен…
— Ммм… горе-долу.
Молиарти укорително цъкна с език.
— Трябва да се грижите по-добре за себе си. Ако почувствате необходимост, само ми позвънете и ще изпратя шофьора да ви вземе. Имате телефона ми, нали?
— Предполагам, че е вече в паметта на телефона ми.
— Добре. Ако се наложи, позвънете ми, моля!
— Предполагам, че няма да се наложи. Ще взема такси.
— Както предпочитате. Обаждам се само за да ви кажа добре дошли в Ню Йорк и да ви съобщя, че ще се видим утре в девет в нашия офис. Шофьорът ще ви чака в осем и половина във фоайето на Парк Авеню. Офисът не е далеч от хотела, но нали знаете, сутрин движението е истински hell15.
— Не се безпокойте. Ще се видим утре.
— Разбира се. До утре.
Когато посегна да прибере мобилния телефон в джоба, разбра, че пръстите му са изгубили чувствителността си; ръката му бе замръзнала и не се подчиняваше на командите на мозъка; беше изтръпнала, далечна, чужда. Мушна я дълбоко в джоба на панталоните, отчаяно търсейки топлина, но не усети подобрение. Осъзна, че трябва незабавно да се махне от улицата. Видя вратата на един ресторант и я блъсна стремително, дори грубо; влезе и с облекчение почувства как го лъхна топлината на заведението, като човек, получил опрощение след заплахата на ада; заразтрива ръце с настървение, в опит да възстанови кръвообращението, докато почувства накрая как пръстите му възвръщат чувствителността си.
— Саn i help you16 — попита сервитьорът, младо и усмихнато момче.
Томаш даде да се разбере, че ще се справи сам с проблема, и седна до прозореца; от мястото му се разкриваше гледка към оживеното движение по Таймс Скуеър, което представляваше истински спектакъл. Сервитьорът му подаде менюто и той разбра, че е попаднал в мексикански ресторант. След като доби представа какво предлага заведението, Томаш си поръча enchiladas17 с кашкавал и телешко и коктейл „Маргарита“. Когато младежът се отдръпна, потопи хрупкавите nachos18 в доматен сос с лук, пийна пикантния аперитив и се облегна на стола да се полюбува на гледката. Явно не можеше да си позволи да скита из града, нямаше избор; след вечерята щеше да вземе такси и да се върне в хотелския уют.
15
16
17
18