— Без съмнение.
— А могъл ли е да бъде генуезки маран?
Равинът се разсмя.
— Изразът маран се отнася за иберийските евреи — поясни. — Но така или иначе, след като е бил евреин, Колумб не би могъл да бъде генуезец…
— Така ли? Но защо?
— Защото от XII век нататък на евреите било забранено да остават в Генуа повече от три дни. През XV век, по времето на Колумб, тази забрана все още е била в сила. С други думи, ако той е генуезец, не би могъл да е евреин. Ако е евреин, не би могъл да е генуезец.
— Разбирам.
— Освен това има още един интересен факт, който би трябвало да знаете. Според една твърде любопитна еврейска традиция, през XV и XVI век думата генуезец се е смятала за евфемизъм на думата евреин.
— Шегувате се.
— Не, не се шегувам. Знаете ли, било е нещо обикновено по онова време, когато някой е искал да каже: Онзи е евреин, да каже: Онзи е от народа. От еврейския народ, разбира се. Но в онези времена на антисемитски преследвания много от евреите се представяли за генуезци. Затова понякога твърдели, че еди-кой си е от генуезците, което било ироничен или дискретен начин да се каже, че е евреин. Разбрахте ли?
— Има ли доказателства за това?
— Знаем за това от устната еврейска традиция, естествено нищо не се споменава в документите. Всъщност има едно имплицитно потвърждение в писмо, изпратено през 1512 година от отец Антонио де Аспа от Ордена на свети Йероним до великия инквизитор на Кастилия. В това писмо Аспа пише, чс по време на първата експедиция до Новия свят Колумб бил взел на борда „четиридесет генуезци“. И така, днес знаем, че почти всички моряци от екипажа на първата експедиция са били кастилци, макар че между тях е имало и няколко десетки евреи, вероятно марани. С други думи, Антонио де Аспа всъщност е информирал Инквизицията, че е имало четиридесет евреи на борда. Но както и мнозина други по онова време, той не ги нарекъл евреи. Било с ирония или от неудобство, нарекъл ги е генуезци.
— Хм — промърмори историкът, отнесен в собствения си свят, докато в паметта му изплува един познат въпрос, на който така и не бе получил отговор. — Какво е ехото на Фуко, клонящо към 545?
— Моля?
Томаш се оживи и изведнъж пламна.
— Това е един въпрос, който ми зададоха наскоро. „Какво е ехото на Фуко, клонящо към 545?“ — Стана от масата, обзет от галопираща възбуда, която явно не бе в състояние да удържи. — На основата на едно откритие, направено от Умберто Еко, аз си мислех, че отговорът е португалски евреин или новохристиянин. Но изглежда, че не е така. Верният отговор е друг. Знаете ли какъв е?
Равинът поклати глава.
— Нямам ни най-малка представа.
Томаш се усмихна.
— Маран.
XV
ПРЪСТИТЕ СГРАБЧИХА ДРЪЖКАТА НА СЕЙФА И ЛЕКО Я ЗАВЪРТЯХА; металическата кутия отговаряше със спокойно тик-тик, докато се редуваха числата на сейфа, и дръжката се движеше и кръг с механична прецизност по посока на часовниковата стрелка. Мадалена Тошкано надничаше иззад рамото на Томаш с широко отворени очи, изпълнени с напрегнато очакване.
— Сигурен лй сте, че това е ключът? — едва промълви тя.
Професорът провери листа, на който беше написал решението на ребуса.
М А R R А N О
12 1 17 17 1 13 14
— Сега ще разберем — промърмори Томаш.
Числата бяха въведени едно по едно в сейфа. Дванайсет, едно, седемнайсет, пак седемнайсет. Тик-тик-тик-тик. В контраст със задъханото и неспокойно дишане на професора и вдовицата, студеният металически звук звучеше с изнервяща прецизност. Беше звукът на ревнивата кутия, която старателно пазеше тайната си; пресметливото прищракване на недоверчивата машина, изправена пред предизвикателство, което я задължаваше да обмисли възможността, от която най-много се страхуваше: да се разтвори като цвете и против волята си да изпусне аромата на тайната. Имаха чувството, че кутията предпочита да държи съкровището си в забвение, скътано на тайно място, и точно този мълчалив дуел между човек и сейф, между ключ и тайна, между светлина и тъма подхранваше напрежението в полумрака на задушната стая. Томаш стигна до края на поредицата, изчака един момент, тръпнещ да узнае дали най-сетне беше улучил ключа, пое си дълбоко дъх и въведе последните цифри. Едно, тринадесет и четиринадесет. Тик-тик-тик. Кой щеше да отстъпи? Човекът или сейфът?
Едно последно щрак беше отговорът.
Сейфът разцъфна като входа на пещерата на четиридесетте разбойници след магическото „Сезам, отвори се“.