— И мислите, че това е хартия?
— Може би — предположи професорът. — Щом е ръкопис от XVI век, бих предположил, че е пергамент. Но може и да е хартия, възможно е.
Мадалена взе третата страница, която беше в сейфа.
— А това видяхте ли го?
Беше бял лист А4, с име и номер, написани отдолу. Томаш повдигна вежди, като видя името.
— Граф Жоао Нуно Виларигеш — прочете историкът.
— Познавате ли го?
— Никога не съм чувал за него. — Томаш разгледа цифрите, написани под името. — Прилича на телефонен номер.
Вдовицата се надвеси над листа.
— Нека да видя — каза тя. Помисли малко. — Интересно, този телефонен код ми е познат. Напоследък Мартиньо често се обаждаше там.
— Обаждал се е на този номер?
— Не знам, може би. Но телефонният код е същият.
— Имате ли представа къде е?
Мадалена стана, без и дума да каже, излезе от стаята и се върна малко след това с дебела книга под мишница. Беше телефонен указател. Вдовицата прегледа първите страници, търсейки телефонните кодове на страната. Пръстът ѝ се плъзна по цифрите, докато застина на една от тях.
— Ето го! — възкликна. Показалецът проследи реда до съответното име. — Томар.
НЕСПИРНОТО ГУГАКЕ НА ГЪЛЪБИТЕ ИЗПЪЛВАШЕ Площада на републиката с бликаща мелодия; бяха охранени, добре гледани птици, които се разхождаха по паважа и прелитаха насам-натам, трупаха се по покривите, изпълвайки издадените фасади, и окичваха статуята на дои Гуалдим Паиш, чиято огромна бронзова статуя се издигаше в средата на площада.
Гълъби се разхождаха и в краката на Томаш, равнодушни към седналия на дървената пейка човек, заети единствено с откриването на още вкусни трохички, пръснати из черните и бели павета, които покриваха почти целия площад, наподобявайки по-скоро миниатюрни пешеходци, сновящи из огромна шахматна табла. Посетителят се огледа наоколо, любувайки се на красивата сграда на кметството и на целия площад. Вниманието му бе привлечено от оригиналната готическа архитектура на църквата „Свети Йоан Кръстител“ с бялата си фасада и изящни врати в стил мануелин, с богати орнаменти и октогонални колони. Над църквата се извисяваше жълта камбанария, внушителна кула с пръстен цвят, която с гордост носеше под камбаните си символичната тройка: кралския герб, небесния глобус и кръста на Ордена на Христос.
Мъж в тъмносив костюм, жилетка и сребриста папийонка се приближи, без да сваля изпитателния си поглед от Томаш.
— Професор Нороня? — попита той.
Томаш се усмихна.
— Същият — потвърди той. — Предполагам, че вие сте господин графът?
— Жоао Нуно Виларигеш — представи се мъжът, изпъчи гърди и удари токове един в друг като военен. После наведе глава в поклон. — Ваш слуга.
Графът беше слаб, среден на ръст и малко странен на вид. Черната, посребряла по слепоочията коса се беше дръпнала назад, оголвайки високото чело. Но онова, което се набиваше на очи, беше тънкият мустак, заострената брадичка и черните пронизващи очи с почти хипнотичен поглед; наподобяваше странник във времето, един Франческо Колона, който бе напуснал великата Флоренция на Медичите, за да се озове в залеза на XX век.
— Много благодаря, че дойдохте на срещата — благодари Томаш. — Макар че, да си призная откровено, не знам за какво ще си говорим.
— Доколкото разбрах от краткия ни разговор по телефона, вие имате моя номер от бележките на покойния професор Тошкано.
— Точно така.
— И сте го открили сред документите, свързани с Христофор Колумб.
— Абсолютно вярно.
Графът въздъхна и остана загледан в историка, сякаш беше потънал във вътрешен дебат, в който преценяваше какво може да разкрие.
— Запознат ли сте с изследването, на което се беше посветил професор Тошкано? — попита той, очевидно пробвайки терена.
— Да — потвърди историкът. Графът остана смълчан, сякаш изчакваше още нещо, и Томаш реши да му докаже, че наистина е навътре в нещата. — Професор Тошкано е бил убеден, че Колумб не е генуезец, а маран, португалски евреин.
— И защо искате да възобновите това изследване?
Не бяха безобидни въпроси, почувства Томаш. Беше тест. Трябваше да подходи внимателно, ако искаше да получи сведения от този странен човек; всеки грешен отговор би означавал, че тази врата ще се затвори.
— Аз съм професор по история в Нов лисабонски университет. Проучих документите, оставени от професор Тошкано, и смятам, че това е изключително ценно изследване, способно да промени представите ни за Великите географски открития.