Часовата разлика му се отрази и прекара неспокойна нощ. Беше шест часът сутринта, когато се събуди, тъмнина цареше отвъд прозореца; опита се отново да заспи, въртейки се в чаршафите, но след половин час разбра, че няма да се получи, и седна на крайчеца на леглото. Пресметна, че в Лисабон е единадесет и половина, и следователно не бе никак чудно, че сънят му се бе изпарил.
Огледа се и за първи път можа да оцени стаята; цветовата тема беше бордо, комбинирана със златисто, и присъстваше навсякъде — в завесите, сгънатата покривка на кревата, дивана, декоративните възглавници. Подът беше покрит с мек тъмночервен килим; бутилка „Сотерн“19 очакваше да бъде отворена; свежи растения украсяваха ъглите.
Взе телефона и избра номера на мобилния на Конщанса.
— Здравей, гущерче20 — каза той, назовавайки я с името, което ѝ беше измислил, докато бяха гаджета. — Всичко наред ли е?
— Как си Томаш? Как е там, в Ню Йорк?
— Кучешки студ.
— Ама е хубаво, нали?
— Различен е. Но е много интересен.
— Какво ще ми донесеш?
— Ц-ц-ц — укоризнено цъкна той. — Какво егоистично момиче си имам…
— Я го виж ти! Той се разхожда из Америка, а аз излязох егоист?
— Добре де, добре. Ще ти донеса Емпайър Стейт Билдинг, с Кинг Конг и всичко останало.
— Е, чак толкова не е нужно — засмя се тя. — Предпочитам МоМА.
— Какво?
— МоМА. Museum of Modern Art, Музей на модерното изкуство.
— Аха.
— Донеси ми Звездна нощ на Ван Гог.
— Коя? Онази, където звездите са големи като топки? Това има ли го тук?
— Да, в МоМА е. Искам също Перуники на Моне, Госпожиците от Авиньон на Инкасо и Японски диван на Тулуз-Лотрек.
— А Кинг Конг?
— За какво ми е Кинг Конг, след като вече имам теб?
— Ама че дявол! — разсмя се той. — Копията на картините ти стигат, нали?
— Не, искам да откраднеш оригиналите. — Направи кратка пауза. — Разбира се, че искам репродукции, диването ми, какво друго?
— Окей, ще намина оттам. Как е детето?
— Добре. Тя е добре — бе отговорът. — Ламя, както винаги.
— Представям си.
— Но вчера имахме един неприятен разговор.
— Какъв?
— Каза ми на вечеря: „Мамо, децата ми викат монга.21 А аз ѝ отговорих: „Не, не си чула добре, те искат да ти кажат, че си Маргарида“. — „Не, мамо — отговори ми тя. — Шушукат си на ухо, сочат ме с пръст и казват: „Онази там е монга“.
Томаш въздъхна.
— Знаеш какви са хлапетата…
— Знам, те са жестоки едни към други. Но въпросът е, че тя разбира всичко и я боли. Преди да ѝ разкажа приказка за лека нощ, пак ме попита какво е монга.
— Неприятно е, но какво можем да направим?
— Ще мина през училището да поговоря с учителката.
— И какво ще постигнеш с това?
— Е, все нещичко може да обясни на хлапетата, нали?
— Предполагам, че да.
— И ти би трябвало да дойдеш с мен.
— Не започвай пак. А и в момента е невъзможно, извън страната съм.
— Този път ти е простено — прие тя. Смени темата. — Разбра ли какво искат американците от теб?
— Не още. След малко ще се срещна с тях.
— Обзалагам се, че ще искат експертна оценка за някакъв ръкопис.
— Възможно е.
Томаш чу далечен звън от другата страна на линията.
— Първи звънец — каза тя. — Трябва да изключвам, защото имам час. А и това обаждане сигурно ще ти струва цяло състояние. Целувки и умната, нали?
— Целувки, гущерче.
— Внимавай с американките, палавнико. Чувала съм, че са доста напористи.
— Добре.
— И не забравяй да ми донесеш цветя.
Томаш остави слушалката. Включи телевизора и започна да сменя каналите. NBC, CBS, ABC, CNN, CNN Headline News, MSNBC, Nick’at’Nite, HBO, TNT, ESPN, какофония от звуци изпълни стаята, докато накрая се запрозява от досада. Погледна към вратата и забеляза вестника на килима, навярно някой от служителите го беше пуснал под вратата през нощта. Беше „Ню Йорк Таймс“, с президента Бил Клинтън на цялата първа страница и кмета Рудолф Джулиани, който надничаше от един ъгъл; прелисти разсеяно вестника, зачитайки се тук-там в отпусната сънливост.
Когато приключи с четенето, отиде да се изкъпе, да се избръсне и облече. Избра тъмносин костюм на бяло райе и сложи червена вратовръзка със златни рогове на изобилието. Излезе от стаята и слезе до Oscar’s American Brasserie, просторния салон, където се сервираше закуската. Обикновено Томаш ядеше малко сутрин, но винаги, когато излизаше в чужбина, което се случваше рядко, апетитът му нарастваше неимоверно и поглъщаше лакомо всичко; навярно защото се чувстваше несигурно на непозната територия или защото не знаеше кога отново ще му се удаде тази възможност, помисли си той. Но факт е, че се нахвърли с апетит на сиропираните палачинки и яйцата по бенедиктински, препечените филийки и английските кексчета, канадския бекон с холандски сос — меню, което бе в състояние да доведе до нервна криза семейния им лекар. Яде до насита и кренвирши с печен фасул, поливайки ги с натурален портокалов сок, и завърши с прекрасни шоколадови бисквити с лешник, преди, вече преял, да вдигне бялото знаме и да се предаде доволен.
19
20
21