Привърши със закуската някъде около осем и половина. Без да губи време, се отправи към фоайето на хотела откъм Парк Авеню, според инструкциите на Молиарти. Докато чакаше, се загледа в огромната зала, облицована с мрамор, с окачен таван и богато орнаментирани колони; изящен полилей висеше отгоре, хвърляйки светлина върху инкрустираните в мраморната настилка мотиви; стените бяха украсени с великолепни фрески е алегорични теми.
— Good morning, sir — чу глас, който го поздравяваше почтително. — How are yon today22!
Томаш се обърна и видя шофьора, който го бе посрещнал предишната вечер, бодър и общителен негър, облечен в синя униформа.
— Good morning.
— Shall we go23! — попита шофьорът, подканвайки го любезно е ръка, облечена в ръкавица.
Утрото беше мразовито, но благословено слънце грееше над града. „Жалко че не стига до нас, долу“, помисли си Томаш, любувайки се на извисилите се небостъргачи. Сградите в града бяха толкова високи, че слънчевата светлина дори не близваше земята, улиците и тротоарите в Ню Йорк живееха във вечна сянка. Гостът се настани в кадилака, същата дълга черна лимузина, която го беше взела предишния ден от летището; шофьорът зае мястото си зад волана. Спусна вътрешното разделително стъкло с леко жужене, шофьорът погледна назад и му посочи телевизор и малка масичка, където просветваха бутилка „Гленливет“24 и „Мое е Шандон“25 в кофичка с лед.
— Enjoy the ride26 — възкликна с усмивка.
Лимузината потегли и Томаш реши да се полюбува на града; Ню Йорк, който сега се разкриваше пред очите му, бе изпълнен с трескаво оживление. Изкачиха се по Лексингтън Авеню и завиха наляво, минавайки през „Рекит Клъб“, чиято фасада в ренесансов дворцов стил го изненада. Стигнаха до Медисън; кадилакът се включи в натоварения трафик по широкия булевард и измина няколко пресечки, докато приближи сградата на „Сони“, разпознаваема отдалеч по своя фронтон в стил Чипъндейл, където намали и спря в съседната пресечка.
— The office is here27 — съобщи шофьорът, сочейки към входа на един небостъргач. — Mister Moliarti is expecting you28.
Томаш слезе и огледа сградата. Четиридесететажното здание представляваше изящна кула от сиво-зеленикав полиран гранит с модерни, почти аеродинамични линии. Леден вятър бръсна тротоара, в същия миг Томаш видя как един добре облечен мъж излезе от сградата и тръгна към него.
— Професор Нороня?
Томаш разпозна португалския с бразилско-американско произношение на събеседника си по телефона.
— Добро утро.
— Добро утро, професоре. Аз съм Нелсън Молиарти, от Американ Хистьри Фаундейшън. Приятно ми е да се запознаем.
— Удоволствието е изцяло мое.
Стиснаха си ръцете. Молиарти беше нисък и слаб, с посивели къдрави коси; приличаше на хищна птица с малки очи и тънък крив нос като островърха кука.
— Добре дошли — каза домакинът.
— Благодаря — отвърна Томаш. Огледа се. — Здрав студ, нали?
— Какво казахте?
— Студено е.
— Да, наистина, много е студено. — Кимна му. — Елате, да влезем.
Направиха няколко крачки и се скриха в топлия подслон на модерната сграда. Томаш се възхити на фоайето от мрамор, украсено с необикновена скулптура — гранитен блок, окачен над стоманен резервоар, от който се стичаше струйка вода. Молиарти видя, че съзерцава скулптурата и се усмихна.
— Любопитно, нали? Направена е от американски скулптор.
— Интересно.
— Елате, нашият офис е на двадесет и третия етаж.
Асансьорът се движеше с невероятна скорост; вратите се отвориха след секунди и двамата се оказаха на етажа на фондацията. Външната врата беше направена от матово стъкло, обковано с лъскава стомана, с логото на институцията, гравирано в горната част. Кралски орел крепеше в ноктите си маслинова клонка и лента с надпис на латински: Hos successus alit: possunt, quia posse videntur. Под девиза бяха изписани инициалите AHF.
22
23
24
25
26
27
28