— Може би — допусна Томаш. Кимна към двата листа. — Знаете ли дали това са копия на оригиналния документ?
— Тоест?
— Питам дали професор Тошкано е направил ксерокопията от оригиналния документ или от факсимиле?
— Ксерокопието е направено от микрофилм, който му е бил предоставен в Националната библиотека. Както знаете, нямаме достъп до оригиналите. Ръкописът на Кодекс 632 се пази в сейф и не би могъл да се види току-така.
Томаш се надигна от скамейката и разкърши рамене.
— Това исках да знам — каза той.
Графът също стана.
— Какво смятате да правите сега?
— Нещо много просто, господин графе — каза той, като оправяше дрехите си. — Ще направя онова, което вече трябваше да съм направил.
— Какво?
Томаш се отправи към малката врата близо до скамейката, където бяха седели дотогава. Готвеше се да си тръгне от Шарола и да се спусне към Стария метох, когато внезапно спря и се извърна към графа с лице, скрито в полуздрача.
— Отивам в Националната библиотека, за да видя оригинала на Кодекс 632.
XVI
ВРАТАТА НА АСАНСЬОРА СЕ ОТВОРИ С ПРИГЛУШЕНО СЪСКАНЕ и Томаш излезе във фоайето. Тук, на третия етаж в Националната библиотека, беше мрачно, неприветливо, пусто; мракът настъпваше откъм ъглите на празните коридори, стелеше се покрай голите стени, отстъпвайки само пред светлината, струяща ог широките прозорци, през които се виждаха полюшващите се корони на дърветата в далечината. Историкът прекоси неуютното пространство, вслушан в ехото от стъпките си по полирания мраморен под, и блъсна остъклените врати на читалнята.
Отделът със специалния архив се намираше в тясно помещение, значително по-малко от залата на читалнята на партера. Огромни прозорци се редяха по протежението на външната стена и изпълваха залата със светлина и ведро спокойствие от парка в съседство със сградата. Стените бяха покрити с етажерки, изпълнени с каталози и томове книги, ценни реликви, подредени една до друга с обърнати навън подвързани гръбчета. Надвесени над масите, разположени като в класна стая, неколцината посетители преглеждаха стари ръкописи; един се взираше в изтрит от времето пергамент, друг бе отворил фина книга с цветни миниатюри — древни съкровища, до които само учените имаха достъп. Томаш видя познати лица. В дъното седеше възрастен професор от Класическия университет, сприхаво старче с дълга заострена бяла брада, наведен над средновековен кодекс; по-натам, в ъгъла, се беше настанил млад и амбициозен асистент от университета в Коимбра, с пищен мустак и кръгло лице, който изглеждаше погълнат от вехт църковен „Часослов“; на първия ред слабо чорлаво момиче, явно студентка, нервно разлистваше разпадащо се томче, прокъсано от употреба.
— Добър ден, професоре — поздрави го служителката, приятна госпожа на средна възраст с рогови рамки на очилата, позната на редовните посетители на архива.
— Здравей, Одет — отговори ѝ Томаш. — Как е?
— Всичко е наред. — Служителката стана. — Ще донеса поръчката ви.
Томаш беше пуснал бележка за книгата предишната вечер, неотменимо правило при работа с редки и ценни ръкописи. Седна на едно свободно място близо до прозореца и остана да чака, изпълнен с догадки за онова, което може би щеше да намери. Отвори бележника и хвърли поглед на информацията за автора на документа. Руй де Пина бил високопоставен служител в кралския двор, ползващ се с пълното доверие на дон Жоао II. Като дипломат Де Пина бил запознат отблизо с всички спорни въпроси с Кастилия и бил официален представител на португалската корона в разговорите с „католическите крале“ в Барселона през 1493 година, чиято цел била да се обсъди създалото се положение след пътешествието на Христофор Колумб до „Азия“. Участвал в подготовката на преговорите, които довели до подписването на Договора от Тордесиляс, прочутия документ, въз основата на който светът бил поделен между Португалия и Кастилия. След смъртта на Съвършения принц, с изпълнението на чието завещание бил натоварен, той станал хронист при кралския двор и написал Хроника на дон Жоао II някъде в началото на XVI век, в апогея на царуването на крал дон Мануел.