— Ето — каза тя и му подаде големия плик с логото на Националната библиотека на Лисабон. — Можете да го видите.
Томаш скъса плика от единия му край и извади нещо, което наподобяваше рентгенова снимка, почти като онези, които правят на костите. Но вместо част от скелет, на снимката се виждаше страница от текст. Един бърз поглед му беше достатъчен, за да се увери, че наистина беше страницата с поправките от Кодекс 632. Очите му се заковаха в лявата страна на четвъртия ред — върху откъса, където бе направена поправката. Още си личаха буквите на nbo у taliano, нанесени върху изтрития текст. Но сред тях изникваха и други чертички на същото място; неясни, полузаличени, преплитайки ченгелчета едни с други. Томаш приближи очи до текста и се вгледа във формата на буквите и в начина, по който се свързваха в думи; опита се да различи оригиналните линии, отделяйки ги от добавените по-късно. Наклони глава, за да проследи нанизаните тайни чертички с всичките им извивки, опитвайки се да отгатне носения от заличените знаци смисъл.
И изведнъж, като по чудо, като осенен от божествено вдъхновение, той прозря оригиналния текст. Томаш най-сетне разбра онова, което Руй Пина наистина бе изписал в първия вариант; истината изплува от текста и изпълни душата му.
Мистерията беше разбунена.
БЕЛОКАМЕННАТА ПОСТРОЙКА СЕ ИЗДИГАШЕ НАД БЛЕСТЯЩАТА зелена мантия на водата, запазвайки хладното си властно излъчване под топлите лъчи на обедното слънце. Величественият готически паметник приличаше на средновековна крепост, на каменен кораб, непоклатим сред полюшващите се вълни, истински страж на входа на река Тежо, предпазващ Лисабон от непрогледната пелена на непознатото, от онзи незнаен Адамастор260 отвъд линията на хоризонта, загадъчния великан, потънал в необятността на океана.
Томаш закрачи по понтона над кротките крайбрежни води на реката, вперил очи в каменния шедьовър, към който се беше запътил. Кулата „Белейм“ се издигаше пред него с внушителна елегантност; широката ѝ платформа като че беше мост, а крепостта — носът на изпитана в бурите каравела от петнадесети век; кръглите крепостни кули имаха куполи като алмохадски джамии; по терасите се виждаха сводести прозорци с изваяни като дантела первази. Кръстът на Военния орден на Христос, символ на португалските тамплиери, беше навсякъде, редом с горделиво изправените армилярни сфери, изваяни от камък.
Историкът влезе в крепостта и се упъти към мястото на срещата, развеселен от пристрастието на Молиарти към емблематичните португалски паметници от епохата на Великите географски открития. Той стоеше облегнат на крепостната стена до една от предните кули и дъвчеше дъвка.
— Имам добри новини — изрече Томаш с едва сдържана еуфория, докато подаваше ръка на американеца.
— Така ли?
— Да. — Повдигна кафявата чанта и я показа на събеседника си. — Приключих с проучването.
Молиарти се усмихна.
— Наистина ли?
— Напълно.
— Много добре, много добре. Разказвайте тогава.
Облегнат на осеяната с бойници стена, ограждаща крепостта, Томаш разказа подробно какво беше открил по време на пътуването си до Йерусалим и до Томар. Говореше с такъв ентусиазъм, че накрая съвсем се забрави. Чайките прелитаха наоколо с печални крясъци, почти докосвайки заобления като луковица купол на близката кула; соленият бриз изпълваше въздуха с аромата си, с идващото от дълбините на океана дихание, изплувало ведно с вълните на повърхността. Укротени, вълните се плискаха в основите на кулата „Белейм“, сякаш целуваха краката на каменен идол. Но Томаш оставаше равнодушен към този грандиозен спектакъл от цвят, звук и ухание, изгаряйки от желание да разбули мистерията, която от три месеца не му даваше мира. Молиарти го изслуша с безучастен и непроницаем вид, почти без изненада; лицето му трепна едва към края, когато историкът му разкри какво се бе случило предишната вечер в Националната библиотека.
— Къде е снимката? — поиска да узнае американецът с неочаквано нетърпение.
— Тук — поясни Томаш, посочвайки чантата си.
— Покажете ми я.
Португалецът облегна гръб на крепостната стена, отвори кафявата чанта и извади плика с логото на Националната библиотека. Измъкна пластифицирания лист на рентгеновата снимка и я подаде на Молиарти.
— Ето.
Американецът хвърли поглед на рентгеновата снимка с едва прикрито вълнение и веднага изгледа Томаш с въпросително изражение.
— О! Нищо не разбирам. Къде е откритието?
260