Нелсън Молиарти хвърли поглед към гладката огледална повърхност на водата. Почувства как се надига бризът и пое дълбоко дъх, изпълвайки дробовете си със зареждащия го с нови сили въздух, лъхащ от широкото устие на реката, наслаждавайки се на уханието, получено при срещата на река и море.
— Браво, Том — каза глухо накрая, без да отделя очи от Тежо. — Вие разбулихте загадката.
— Така смятам.
— Заслужавате награда. — Молиарти откъсна поглед от искрящата водна повърхност и го насочи към Томаш. — Половин милион долара. — Намигна и по лицето му се изписа загадъчна невесела усмивка. — Много пари, а?
— Ммм… да — съгласи се португалецът.
Томаш се чувстваше притеснен от разговора за наградата, обещана от фондацията, но в същото време осъзнаваше, че в момента това е най-важното за него. С пари не можеше да си върне Конщанса, но би могъл да помогне на Маргарида. Това бяха много, много пари.
— Okay, Том — възкликна Молиарти и сложи ръка на рамото му с бащински жест. — Ще говоря с Ню Йорк и ще представя моя report261. После ще ти се обадя да уточним нещата и да се разберем за чека. Става ли?
— Да, разбира се.
Американецът постави пластифицирания лист в плик и го вдигна като за поздрав.
— Това е единственото копие, right?
— Да.
— Няма друго?
— Не.
— Ще го задържа — каза Молиарти.
Обърна му гръб и се отправи делово към малката врата, водеща към кулата, под изящния балкон със сводове и колони, който красеше южната фасада на кулата „Белейм“.
Изминаха четири дни без новини от Нелсън Молиарти. Той се обади едва вечерта на петия ден и си уреди среща с Томаш за следващата сутрин. Историкът остана в хола и се загледа в някаква телевизионна игра, докато се почувства отегчен до смърт и реши, че не бива да стои повече вкъщи. Подчинявайки се на моментен импулс, той облече набързо някакво сако и излезе на улицата.
Разходи се по крайбрежната улица с отворени прозорци на колата, зажаднял за студените ласки на морския бриз, докато се луташе из лабиринта на своя живот, в търсене на спасителен изход. Чувстваше се ужасно самотен. Прекарваше нощите си в нетърпима самота, полагайки патетични опити да я превъзмогне чрез работа; подготвяше уроци, проверяваше тестове или четеше последните палеографски изследвания. Конщанса като че беше прекъснала всички връзки с него, с изключение на контактите два пъти месечно, когато му предаваше Маргарида за поредната разходка с живеещия отделно от тях татко. Но дори и тези разходки станаха по-редки напоследък заради пристъпите на треска, приковаващи дъщеря му към леглото през уикендите. В момент на отчаяние, обзет от дълбока самота, дори потърси Лена, но шведката повече не се яви на лекции, а опитите да ѝ позвъни на мобилния телефон приключиха със съобщението, че е избрал несъществуващ номер; предположи, че се е отказала от курса и е напуснала страната.
Зави по кръговото движение пред плажа в Каркавелуш, спусна се по улицата с луксозни вили и къщи, която заобикаля Кинта душ Инглезеш, и спря до гарата. Премина през кръстовището и се отправи към търговския център. Мястото беше свързано със спомените му от студентските му години; често се отбиваше тук е Конщанса, когато още ги нямаше големите молове и търговският център на Каркавелуш беше и моден център, и пристан през студените утрини, място за романтични любовни срещи и безгрижно бохемство. Обзе го дълбоко чувство на носталгия, която изпълни сетивата и скова волята му. Всичко наоколо беше напоено с уханието на Конщанса, със спомените за любовта им, с аромата на изгубената младост; всеки ъгъл, всяка сянка, всеки магазин носеше спомени от безгрижните, щастливи времена, когато двамата се разхождаха прегърнати, потънали в наивни мечтания, споделяйки фантазии и планове, доволни като хлапета от онова, което животът им даваше; този забравен аромат още се носеше над търговския център, доловим само за оня, който го познаваше. Мястото му се струваше вълшебно, таящо магията на младостта му, като че той и Конщанса бяха двойка влюбени пленници на миналото. Ето ги двамата под същата онази лампа, чиято жълтеникава светлина очертаваше силуетите им, прекрасни двайсетгодишни привидения, господари на това свидно кътче, където в зората на своя съвместен живот се бяха отдали на непорочна страст, чужди на наблюдателя, който ги шпионираше някъде от бъдещето. Докато следеше тези безгрижни сенки от миналото, море от носталгия заля Томаш; приливите ѝ бяха брулили сетивата му години наред, но сега го изпълваха с непреодолимо чувство на болка, с усещането, че щастието му го е напуснало завинаги.
261