Влезе в едно кафене в търговския център и си поръча сандвич. Огледа се наоколо и забеляза промените; масите бяха различни, но мястото си беше все същото; ето там, до онзи прозорец, с изглед към гарата отстреща, двамата бяха закусвали през един от първите следобеди, когато бяха започнали да излизат заедно; Томаш си спомняше връхлетелите ги чувства, споделени по време на разговора, и изпитаната върховна наслада; в онзи слънчев следобед те бяха говорили за семействата си, за брата на Конщанса, луд по мотори, за мечтите й да стане велика художничка и да излага картините си в Tate Gallery262, блянове, които се надяваше един ден да станат действителност.
Томаш привърши препечения сандвич и реши, че трябва да се поразсее. Излезе от кафето, мина през магазина за шоколади и слезе до приземния етаж, упътвайки се към киното. Афишите представяха два филма, които можеше да гледа: Fight Club263 с Едуард Нортън и Брад Пит и The Thomas Crown Affair264 c Пиърс Броснан и Рене Русо. В нормални условия би избрал втория, но обзет от меланхолия и самотен, както се чувстваше, реши да избере филма с повече насилие; струваше му се, че филмът може да му помогне да преодолее носталгичното вцепенение, в което беше потънал. Купи си билет и понеже прожекцията започваше след петнадесет минути, тръгна към барчето, за да си похапне нещо сладичко. Барчето беше новост в киното в Каркавелуш. Всъщност беше някогашният „гастроном“, префасониран по модела на модерните шопинги, което още веднъж му напомняше, че времената не са същите и че мястото беше различно. Докато изчакваше реда си на барчето, той изпита тъга по предишното кино, постоянно гъмжащо от народ, с голяма пауза по средата на прожекцията; киното, където с Конщанса ходеха винаги хванати за ръка. Когато му дойде редът, той си поръча сладки пуканки и плати; продавачката му подаде пуканките в малко пликче от рециклирана хартия и Томаш се запъти към киносалона.
Сблъска се с нея на вратата на барчето. Конщанса тъкмо влизаше; изглеждаше свежа, хубава като на двадесет години, само малко по-зряла; носеше бяла рокля с червени и жълти цветя, вталена в кръста, която се разтваряше във весела пола, като онези, които се носеха през петдесетте години. Томаш почувства как сърцето му подскочи и се закова намясто, без да откъсва поглед от нея. Конщанса го забеляза и застана нерешително; двамата стояха неподвижни на входа на бара, като две деца, хванати да вършат нещо нередно.
— Здрасти — каза той най-накрая.
— Здравей, Томаш — отвърна му Конщанса, съвземайки се от първоначалната изненада. Обърна се и докосна един мъж по рамото. — Искам да ти представя моя приятел Карлуш.
В този момент Томаш си даде сметка колко тънка е границата между съня и кошмара, между надеждата и отчаянието, чувствайки се като понесен от вятъра цвят. С усещането, че наблюдава този момент в забавен каданс, сякаш ужасната сцена се разиграваше безкрайно бавно в главата му, погледът му отнесено се премести от красивото, но далечно лице на Конщанса към това на слабия мъж с рядка брада, облечен в костюм и вратовръзка, който придружаваше жена му. Мъжът изгледа Томаш с въпросително изражение, което веднага се вледени, и подаде ръка.
— Приятно ми е — поздрави той, явно неискрено. — Карлуш Роза.
Като автомат, с чувството, че тялото му е нещо отделно от разума, Томаш протегна ръка и поздрави.
— Е, как е? — Беше гласът на Конщанса. — Всичко наред ли е при теб?
Томаш я погледна смутено. Изведнъж се почувства като упоен, зашеметен, сподавил сляпата ярост на сърцето си.
— Да… всичко е наред. А ти как си?
— Чудесно. На кино ли си дошъл?
— Да.
— Какво ще гледаш?
— Fight Club.
— Аха.
Настъпи неловка пауза. Разговорът беше напрегнат, кух, абсурден, какъвто е всеки разговор, предизвикан от неочаквана и нежелана среща. На Томаш страшно му се прииска да изчезне, да се махне оттам.
— Ами ти?
Конщанса погледна към приятеля си.
— Ние дойдохме да гледаме Thomas Crown.
Това ние дойдохме да гледаме беше още един жесток удар, който смаза последните му надежди. Конщанса вече не казваше аз. Казваше ние.
Ние.
Не тя и Томаш. Тя и другият. Ние. Тя и неговият съперник, мъжът, който го беше заменил, мъжът, който му я беше отнел. Ние.
— Ами… аз ще тръгвам — промълви Томаш с едно неловко махване за сбогом.
262
263
264