Томаш прочете сентенцията.
— Вергилий — отсече той.
— Моля?
— Латинският израз — каза португалецът, сочейки към лентата в орловите нокти от логото. — Това е цитат от „Енеида“ на Вергилий. — Препрочете израза и преведе: — „Успехът ги насърчава: те могат, защото мислят, че могат“.
— А, да. Това е девизът ни — усмихна се Молиарти. — Успехът носи успех, няма пречка, която може да ни спре. — Изгледа Томаш с уважение. — Вие знаете латински?
— Разбира се — възкликна той. — Латински, гръцки и коптски, макар че не ги упражнявам достатъчно. — Въздъхна. — Ще ми се да се заема със староеврейски и арамейски, това открива нови перспективи.
Американецът подсвирна впечатлен, но се въздържа от коментар. Прекосиха приемната и Молиарти го поведе по коридора. Влязоха в модерен кабинет, където ги очакваше една не особено симпатична госпожа на около шестдесет.
— Това е нашият гост — каза Молиарти, посочвайки Томаш.
Госпожата го поздрави с кимване.
— Hi.
— Госпожа Тереза Рака, секретарка на председателя на фондацията.
— Hello — поздрави португалецът и подаде ръка.
— Джон тук ли е? — попита Молиарти.
— Yes.
Молиарти почука на вратата и я отвори, без да изчака разрешение. Зад тежко полирано махагоново бюро седеше един почти олисял мъж със сресани назад редки посивели коси и двойна брадичка. Мъжът стана и разтвори ръце.
— Nel, come in29.
Молиарти влезе и представи госта.
— Професор Нороня от Лисабон — каза той на английски. — Професоре, това е Джон Савиляно, председател на управителния съвет на Американ Хистъри Фаундейшън.
Савиляно се дръпна от бюрото и протегна и двете си ръце към португалеца, широка приветлива усмивка се изписа на лицето му.
— Welcome! Welcome! Добре дошли в Ню Йорк, професоре.
— Благодаря.
Последва енергично ръкостискане.
— Добре ли мина пътуването?
— Да, отлично.
— Великолепно! Великолепно! — Посочи към двете удобни кожени кресла в ъгъла на кабинета. — Моля, седнете.
Томаш се настани в едното кресло и огледа обстановката. Интериорът бе издържан в консервативен стил, с дъбова ламперия на стените и тавана, и европейски мебели от XVIII век, вероятно френски или италиански. Огромен прозорец гледаше към манхатънската гора от сгради. Гостът разбра, че кабинетът е с изглед на юг, защото различи сред небостъргачите отляво сияещите стоманени дъги на зрелищния Крайслер Билдинг, отдясно — стъпаловидно извисяващия се Емпайър Стейт Билдинг с острата игла на върха, а в дъното като гигантски играчки блестяха стъклените фасади на кулите близнаци на Световния търговски център. Подът в кабинета на председателя на фондацията беше от лакиран орех; имаше огромни растения в ъглите и красива абстрактна картина с яркочервени форми на вълнообразен масленозелен фон, която допълваше интериора.
— Франц Марк — поясни Савиляно, след като забеляза интереса на госта си към картината. — Познат ли ви е?
— Не — каза Томаш, поклащайки глава.
— Бил е приятел на Кандински, двамата основават групата Der Blaue Reiter30 през 1911 година — поясни той. — Купих тази картина преди четири години на един аукцион в Мюнхен. Дадох цяло състояние, повярвайте ми. Цяло състояние.
— Джон е ценител на хубавите картини — поясни Молиарти. — Притежава неща на Полок и Мондриан.
Савиляно се усмихна и сведе очи.
— А, малка слабост. — Погледна към Томаш. — Нещо за пиене?
— Не, благодаря.
— Чувствайте се като у дома си. Кафе? Имаме чудесно капучино…
— Добре, капучино в такъв случай.
Председателят на фондацията обърна глава към вратата.
— Тереза! — повика.
— Да, господине?
— Бихте ли донесли капучино за нас тримата и малко cookies31.
— Right away32, господине.
Савиляно потри ръце и се усмихна.
— Професор Томаш Нороня — каза. — Мога ли да ви наричам Том?
— Том ли? — разсмя се Томаш. — Като Том Ханкс? Добре.
— Надявам се, че нямате нищо против. Знаете ли, ние, американците, сме привърженици на неформалното общуване. — Посочи себе си. — Моля, наричайте ме Джон.
— А аз съм Нел — каза Молиарти.
— Значи се разбрахме — заключи Савиляно. Зарея поглед към небостъргачите, извисяващи се от другата страна на прозореца. — За първи път ли сте в Ню Йорк?
29
30
31
32