— Затворено е, професоре — чу някой да казва.
Беше Одет зад дървения плот. Силно зачервена, тя нервно кършеше пръсти.
— Какво е станало? — попита Томаш.
— Имало е обир.
— Това вече го разбрах. Но какво се е случило?
— Когато дойдох на работа тази сутрин, намерих онова стъкло счупено. Вратата към залата с ръкописите беше разбита. — Одет повя с ръка пред лицето си като с ветрило. — О, боже, още горя… — Въздъхна. — Извинете, професор Нороня. Много съм разстроена.
— Какво са откраднали?
— Спокойствието ми, професоре. — Сложи ръка на гърдите. — Пресвета Дево, как се уплаших!
— Какво са откраднали?
— Още не знаем, професор Нороня. Правим инвентаризация на ръкописите, за да видим дали липсва нещо. — Въздъхна силно, сякаш искаше да издиша натрупалото се напрежение. — Казах преди малко на полицията, че само наркомани може да са го направили. Мотаят се разни момчурляци с такъв вид… брадати и въшливи. Не са студенти, не, господине, аз тях си ги познавам. Това са истински хулигани, от ония, нали ги знаете? Те пласират хашиш и един господ знае още какво. Търсят компютри, за да ги препродават на безценица…
— Дайте ми да видя Кодекс 632 — прекъсна я Томаш тревожно и нетърпеливо.
— Моля?
— Идете да вземете Кодекс 632, ако обичате. Трябва да го видя.
— Затворено е, професор Нороня. Ще трябва да…
— Донесете ми Кодекс 632. — Отвори широко очи като човек, който не допуска да му се възразява. — Веднага.
Одет се поколеба, изненадана от грубата му настойчивост, но реши да не коментира молбата и тръгна към залата, където се пазеха старите ръкописи. Томаш седна на стола на първия ред и забарабани с пръсти по масата, нервен, готов за най-лошото.
След малко Одет се появи в читалнята.
— Какво става?
— Тук е — каза тя.
Носеше в ръцете си том с кафява кожена подвързия. Томаш видя книгата и въздъхна от облекчение, сякаш камък се смъкна от гърдите му. Как го беше изплашил Молиарти, кучият му син!
Одет му връчи ръкописа и историкът почувства тежестта на томчето. После разгледа внимателно корицата, отпред и отзад. Всичко беше нормално. Надписът Кодекс 632 си стоеше залепен на гръбчето на книгата. Отвори тома и се вгледа в заглавието, написано на португалски от петнадесети век Chronica de El Rey D. Joam II. Прелисти пожълтелите страници, белязани от времето, докато стигна до страница седемдесет и шест. Потърси четвъртия ред и заби поглед в първите думи. Nbo у taliano. Ето ги подозрителните интервали между думите. Прокара върха на показалеца по реда, за да почувства протритото място, но повърхността беше гладка. Смръщи вежди изненадан. Отново прокара пръста си по реда.
Повърхността беше съвършено гладка.
Приближи очи. Нямаше и следа от изтрит текст. Абсолютно нищо. Сякаш никога не го е имало. Смаян, той сложи ръка на устата си, усещайки как сърцето му се блъска в гърдите, сякаш иска да изхвръкне. Не знаеше какво да мисли. Огледа добре целия лист, търсейки някакви следи от рязане, лепене, разлики в хартията, незначителен дефект, нещо, колкото и незабележимо да беше. Но не откри нищо. Листът изглеждаше безупречно; ненакърнена, автентична цялост. Само дето изтритото място беше изчезнало. Работа на професионалисти, прецени той почти със сълзи на очи. Поклати глава, дълбоко обезсърчен. Заключението беше неопровержимо, категорично. Професионални фалшификатори. Преписали са оригиналната страница и са я подменили, без да оставят отпечатъци, заличавайки уликите, прикривайки следите си. Професионалисти.
Проклети копелета.
XVII
ТОМАШ БЕШЕ НА ВРАТАТА, КОГАТО МОБИЛНИЯТ МУ ТЕЛЕФОН иззвъня. Историкът се канеше да отиде до Торе ду Томбо и да се порови из документи, които могат да го насочат към семейство Колона; Кодекс 632 беше елиминиран като източник, но сега, помисли си Томаш, след като вече знаеше истинското име на Колумб, щеше да му бъде по-лесно да проследи нишката. Загадъчната липса на документи за живота на Колумб в Португалия се обясняваше с факта, че мореплавателят беше живял в страната под друго име, истинското си рождено име. Томаш чувстваше увереност, че все нещичко ще изскочи от старите ръкописи, разписки, квитанции, свидетелства, уверения и послания, както и от всичко останало, натрупано в най- големия португалски архив.
— Ало? Томаш?
Беше гласът на Конщанса.
— А, здрасти — поздрави Томаш резервирано. Всъщност се почувства щастлив от това обаждане, но не искаше да покаже радостта и облекчението, което го изпълваха. — Всичко наред ли е?