— Какво да очакваме, докторе?
— Че броят на миелобластите ще се нормализира — поясни тя. — Но според мен състоянието ѝ ще остане нестабилно и ремисията ще е временна. Мисля, че има само един начин да спасим дъщеря ви.
— Какъв?
— Трябва да се направи трансплантация на костен мозък.
— Възможно ли е да се направи това?
— Да.
— В Португалия?
— Да.
Конщанса и Томаш размениха обнадеждени погледи и отново се взряха в лекарката.
— Тогава какво чакаме? Да го направим.
Тулипа свали очилата си и потърка очи с върха на пръстите си. Чувстваше се изморена.
— Имаме проблем.
Настана тишина.
— Какъв проблем, докторе? — прошепна най-сетне Томаш.
— Нашите отделения са претоварени от работа. Едва след месец ще можем да оперираме Маргарида.
— В такъв случай?
— Не знам дали тя ще издържи дотогава. Колегите ми смятат, че ще издържи, но аз се съмнявам.
— Смятате, че Маргарида не може да изчака един месец, така ли?
— Ще трябва да изчака. Но е много рисковано. — Сложи си очилата и погледна към Томаш. — Ще приемете ли да чакате и да рискувате живота на дъщеря си?
— Не. Абсолютно невъзможно.
— Тогава имаме само един избор. Маргарида трябва да бъде оперирана в чужбина.
— Да го направим, докторе.
— Но това е скъпа операция.
— Нали държавата поема разходите?
— Принципно да, но не и в този случай. След като съществува възможност операцията да бъде направена в страната и при условие че тя не е доказано неотложна, държавата смята, че не е задължена да плаща операции в чужбина.
— Но нали операцията е неотложна?
— Според мен, да, но според колегите ми не е така. За нещастие, мненията наклоняват везните в полза на държавата, което означава, че нищо няма да ви бъде спестено.
— Аз ще говоря с тях.
— Можете да говорите, разбира се. Но докато подавате молби и декларации в търсене на средства, ще мине ценно време. А времето е лукс, с който дъщеря ви не разполага.
— Тогава ние ще платим.
— Скъпо е.
— Колко?
— Направих проучване и открих една педиатрична болница в Лондон, където са готови да оперират Маргарида още следващата седмица. Изпратих им необходимата информация и те направиха изследвания на хистосъвместимост, които им позволиха да намерят подходящия донор. Щом момичето влезе в ремисия, което се надявам да се случи следващата седмица, ще стане възможно да я преместим в Лондон, за да бъде оперирана веднага.
— Но колко ще струва това? — настоя Томаш.
— Цената на трансплантацията, плюс престоя в болницата, пътуването и хотела за родителите, възлиза на петдесет хиляди долара.
— Колко?
— Десет хиляди контуш.
Томаш наведе глава сломен.
— Нямаме тези пари.
Лекарката се отдръпна и се опря на стола; изглеждаше някак смалена.
— Тогава не ни остава нищо друго, освен да се молим — заключи тя. — Да се молим колегите ми да имат право и Маргарида да издържи още един месец.
ТЮРКОАЗНОСИНЯТА ПОВЪРХНОСТ НА БАСЕЙНА ИСКРЕШЕ на слънцето, спокойна и мамеща, допълвайки свежата зеленина, която ограждаше изнесените навън маси на ресторанта в хотел „Лапа Палас“. Небето се беше отворило, сияйно и приветливо, с онова дълбоко мастиленосиньо, типично за пролетта; денят беше толкова лъчезарен, че Нелсън Молиарти избра маса на открито за спешната среща, поискана от Томаш. Историкът прекоси градината и видя американеца, облечен в елегантен кремав панталон и жълто поло, който седеше на маса под бял чадър и се наслаждаваше на натурален портокалов сок.
— Не изглеждате добре — сподели Молиарти, докато се вглеждаше в бледото му лице и дълбоките сенки под очите. — Да не сте болен?
— Дъщеря ми е болна — поясни Томаш. Седна до американеца и зарея поглед из градината.
— Разбирам — каза Молиарти и сведе очи. — Много съжалявам. Сериозен ли е проблемът?
— Да, много сериозен.
Сервитьорът се приближи до масата.
— Господинът ще желае ли нещо?
— Имате ли зелен чай?
— Разбира се. Какъв да бъде?
— Какъвто и да е.
— Мога да ви предложа Дин Гу Да Фан. Светъл и лек китайски чай.
— Да, благодаря.
Сервитьорът се отдалечи и двамата мъже останаха сами на масата под чадъра. Никой от тях нямаше желание да поднови разговора. Останаха загледани в стройната дългокрака девойка с черни коси и мургава кожа, която мина покрай басейна в аленочервен бански костюм, метна хавлията си на един шезлонг, свали очилата и предизвикателно се опъна по гръб, отдавайки се на ленивите удоволствия на човек, лишен от всякакви грижи.