Стигнаха до изолационния сектор на постоперативния блок и Маги отвори вратата на една стая.
— Тук е — съобщи тя.
Въздухът беше свеж с асептична миризма. Облегната на възглавница, Маргарида бърбореше нещо на рижата си кукла. Погледна към вратата и се усмихна, като видя родителите си.
— Ехо, зд’асти — позрави тя.
Сестрата направи знак да стоят надалече и родителите останаха в края на леглото.
— Добре ли си, момичето ми? — попита Конщанса.
— Не.
— Боли ли те нещо?
— Не.
— Тогава какво има?
— Г’адна съм.
Конщанса и Томаш се разсмяха.
— Гладна си, а? Не си ли обядвала още?
— Обядвах.
— Но си остана гладна?
— Да. Дадоха ми пиле със спагети.
— Вкусно ли беше?
— Бу’амач.
— Не си го изяла, така ли?
— Всичко ометох. Ама искам още, г’адна съм.
— Татко ще говори с лекаря да ти донесат още храна — намеси се Томаш. — Но и ти си една малка лакомница, нали?
Момичето сложи куклата на масичката и протегна ръчички към родителите си.
— Дайте ми цунки, непос’ушковци такива!
— Искам, детето ми, но лекарят каза, че не може — каза Конщанса.
— Защо?
— Защото имам микроби, едни невидими гадинки, и ако те целуна, могат да преминат в теб.
— А, така ли? — почуди се Маргарида. — Имаш гадинки?
— Да.
— Уф! — възкликна дъщеря им е отвращение. — М’ъсотия!
Останаха в стаята да си бъбрят с Маргарида, но Маги се върна трийсетина минути по-късно и ги помоли да си тръгват. Уговориха точен час за всекидневните посещения и се разделиха с нежни въздушни целувки.
ТОМАШ ЧУВСТВАШЕ, ЧЕ СЪРЦЕТО МУ ЩЕ изскочи винаги щом наближеше часът за посещение. Появяваше се половин час по-рано и сядаше нервно на дивана в чакалнята, едва сдържайки изгарящото го нетърпение. Това постоянно безпокойство, подправено с лек сладък привкус, намаляваше само когато Конщанса прекрачваше вратата, обикновено десет минути преди часа за посещение. Тревогата отстъпваше място на скрито напрежение, което го измъчваше, но и непонятно защо му бе приятно; това беше кулминационната точка на деня, мига, за който живееше. Така продължи през цялото време, докато дъщеря му се възстановяваше. Маргарида беше експанзивна и в добро настроение, дори и когато бе връхлетяна от поредица фебрилни пристъпи, които Пенроуз сметна за нормални. Но несъмнено не само Маргарида беше причината да очаква това време на деня с нетърпение и възбуда.
Беше заради Конщанса.
Разговорите между съпрузите в чакалнята бяха напрегнати, с резки сблъсъци, последвани от неловко мълчание, или изпълнени с многозначителни намеци и недомлъвки. Още на третия ден Томаш се хвана, че предварително обмисля темите, по които ще говори; докато се къпеше и закусваше набързо, нахвърляше нещо като сценарий с въпросите, които можеха да обсъдят, докато чакат свиждането с дъщеря им. Когато Конщанса се появяваше в залата за свиждането, развиваше темите от списъка като ученик на устен изпит; щом изчерпаше една тема, веднага скачаше на следващата и така нататък; говореха за филми, за книги, които бяха видели в „Чаринг Крос“, за изложбите в „Тейт“, за цветята, които се продаваха в „Ковънт Гардън“, за състоянието на образователната система в Португалия, за поезия и приятели, за истории от общото им минало. Вече нямаше неловки паузи.
На шестия ден събра кураж и реши да зададе въпроса, който най-много го измъчваше.
— Как е приятелят ти? — нехайно попита той.
Конщанса повдигна очи и дискретна усмивка се изписа на лицето ѝ. От дълго време чакаше разговорът да стигне дотук и държеше да види лицето на мъжа си, когато ѝ задаваше този въпрос. Дали щеше да нервничи? Или да чувства неловкост? Ревнуваше ли? Вгледа се в привидно равнодушното изражение на Томаш, в погледа и стойката му, припомни си начина, по който беше задал въпроса и почувства как възбудата напира в гърдите ѝ. „Той е бесен“, помисли си Конщанса със задоволство. „Макар че се опитва да го прикрие, усещам го отдалеч“.
— Кой? Карлуш ли?
— Да — каза Томаш с поглед, зареян из залата. — Всичко наред ли е?
„Умира от ревност“, каза си тя, едва прикривайки усмивката си.
— Нещата вървят нормално. Майка ми много го харесва. Казва, че сме хубава двойка.
— Много добре — изръмжа Томаш, потискайки неумело раздразнението си. — Чудесно.
— Защо се интересуваш?
— Нищо, нищо. Просто питам.
Тишината се възцари в малката чакалня. Мълчаха дълго, загледани в стените; беше игра на нерви и засегнато честолюбие, в която никой не искаше пръв да протегне ръка, да отстъпи, да превъзмогне гордостта си и да се погрижи за раните, да спаси онова, което още можеше да бъде спасено.