— Ще я спасите, нали, докторе? — попита направо Конщанса, дълбоко разстроена.
— Правим каквото можем — навъсено каза докторът. — Но положението е много сериозно, новият костен мозък още не е съзрял и тя няма защитни сили. Трябва да се подготвите за най-лошото.
Родителите на момичето не можеха да се откъснат от прозореца. Ако Маргарида трябваше да умре, поне нямаше да е самичка, мама и татко щяха да бъдат възможно най-близо. Някаква сестра им донесе два стола и те седнаха, залепени за стъклото, с поглед, впит в изпадналото в агония дете.
Около четири часа сутринта забелязаха внезапно раздвижване в стаята и неспокойно се надигнаха от столовете. Момичето, което толкова дълго се бе мятало в трескав сън, сега изглеждаше неподвижно, със спокойно лице. Една сестра побърза да извика дежурния лекар. Отсам прозореца цареше тишина, сякаш Томаш и Конщанса гледаха ням филм на ужасите, парализирани от предчувствието, че е настъпил най-кошмарният миг в живота им.
Лекарят се появи минута след това; изглеждаше сънен, сякаш току-що го бяха събудили. Той се надвеси над пациентката, провери температурата, измери пулса, повдигна клепача, за да види окото ѝ, погледна показателите, отчитани от някаква машина, и поговори със сестрите. Когато се канеше да излезе, една от тях му посочи с ръка прозореца, където стояха родителите, сякаш му казваше, че трябва да им съобщи новината, и лекарят, след известно колебание, дойде при тях.
— Добър вечер, аз съм доктор Хакет — представи се той смутено.
Томаш стисна силно ръката на жена си, като мислено я подготвяше за най-лошото.
— Много съжалявам…
Томаш отвори уста и отново я затвори, без да издаде нито звук. Потресен, парализиран, без да може да каже и една дума, той бе така зашеметен, че още не усещаше болката, която вече замрежваше очите му. С омекнали крака и лудо биещо сърце Томаш улови в този момент състраданието, изпълващо погледа на лекаря, и разбра най-сетне, че в това изражение се четеше една жестока вест, че кошмарът, от който най-много се страхуваше, се беше сбъднал, че животът наистина не беше нищо друго, освен крехка въздишка, неуловим миг от светлина във вечната тъма на времето, че неговият малък свят беше непоносимо осиротял, че беше изгубил завинаги онова чисто излъчване на невинното личице на Маргарида, което така го очароваше. И в този кратък момент на агония между разтърсващата новина и бликналото страдание, той се учуди, че не усеща да го разтърсва негодувание заради жестокото предателство на съдбата, а само страшна болка, неудържима мъка по изгубеното му момиче, дълбоката болка на баща, който знае, че никога не е имало по-прекрасна дъщеря от неговата.
— Розови сънища, скъпа моя.
XIX
НЯМА ПО-ГОЛЯМА БОЛКА ОТ ТАЗИ ДА ИЗГУБИШ ДЕТЕТО СИ. Томаш и Конщанса прекараха месеци наред в някакъв болезнен транс, изгубили интерес към всичко, отчуждени от живота, потънали в дълбока апатия. Затвориха се и потърсиха утеха един в друг, припомняйки си общи изживявания, споделяйки моменти на нежност, изтръгнати от забравата, и докато се подкрепяха взаимно, слели се в някакъв само техен пашкул, те отново се сближиха. Почти без да усетят, като че изневярата на Томаш се беше превърнала в абсурдно незначителен факт, далечно произшествие, от което беше останал едва доловим спомен, те отново заживяха заедно.
Преживяха трудни моменти в малкия апартамент. Всеки ъгъл криеше спомени, всяко място имаше своята история, всеки предмет — своя миг. Седмици наред стояха пред стаята на дъщеря си, без да се осмелят да прекрачат прага ѝ. Беше нещо по-силно от тях и затова само гледаха към вратата, страхувайки се какво ще намерят отвъд. Сякаш се натъкваха на непреодолима бариера, скриваща един изчезнал свят, вълшебно място някъде във времето, чиято магия не искаха да развалят. Но истината бе, че не можеха да се изправят пред реалността на празната стая, превърнала се в символ на изгубената им дъщеря.
Когато накрая прекрачиха прага и видяха полегналите на леглото кукли, книгите, подредени на етажерката, и дрешките в чекмеджетата, сякаш някой току-що ги беше подредил, двамата се почувстваха като пътници във времето, понесени отново от скоростното влакче на емоциите. Във въздуха се таеше едва доловим аромат, който сякаш бе съхранил живото присъствие на Маргарида. Обзети от вълнение, набързо се измъкнаха от стаята и продължиха да странят от нея. Непоносимо бе да се живее по този начин, на това място, пропито с мъка и населено с призраци. Страдаха, когато се движеха из къщата, страдаха, когато бяха далеч от къщи.