Лоренсо де Мело се учуди.
— Нима „Делта“ лети от Лисабон дотук?
— Не — разсмя се Томаш. — Летях от Ню Йорк до Атланта и от Атланта дотук.
— Ходили сте до Щатите, за да пристигнете в Бразилия?
— Да, така се оказа. — Размърда се на стола. — Всъщност имах работна среща в Ню Йорк с представители на Американ Хистъри Фаундейшън, не знам дали сте запознат с дейността на фондацията…
— Слабо.
— …след което се озовах тук.
Културният аташе прехапа долната си устна.
— Хм, разбирам. — Въздъхна. — Неприятна история.
— Моля?
— Смъртта на професор Тошкано. Не можете да си представите…
Мъж на средна възраст, енергичен и елегантен, с посивяла коса по слепоочието, нахлу в салона.
— И така, добър ден.
Лоренсо де Мело се изправи и Томаш го последва.
— Господин посланик, това е професор Нороня — каза аташето, представяйки ги един на друг.
— Господин професор, посланик Алваро Сампайо.
— Моля, не се притеснявайте — каза консулът. Седнаха всички. — Драги ми Лоренсо, предполагам, че вече си предложил кафе на нашия гост?
— Да, господин посланик. Но професорът не прие.
— Не? — изненада се дипломатът, поглеждайки укорително Томаш. — Бразилско кафе, приятелю. По-добро може да откриете само в Ангола.
— С удоволствие бих опитал, господин посланик, но кафето на празен стомах ми влияе зле.
Консулът плесна коляно и енергично се изправи.
— Вие сте съвършено прав. — Втренчи се в аташето. — Лоренсо, кажи на хората да сервират обяда. Мисля, че вече е време.
— Да, господин посланик — отговори аташето и излезе да предаде нареждането.
— Елате — каза консулът на Томаш, подхващайки го за лакътя. — Да минем в трапезарията.
Влязоха в огромна трапезария с дълга маса от палисандрово дърво с резбовани крака и двадесетина изящни стола с дамаска в цвят бордо; два кристални полилея висяха над масата, красиви и внушителни; таванът беше покрит с богати орнаменти и огромния португалски герб най-отгоре; подът беше от италиански мрамор, частично застлан с килими beiriz45; огромният стенен килим, който покриваше стената в дъното, пресъздаваше сцена от XVII век на фона на английска градина. Коридор, оформен от четири високи мраморни колони, пресичаше залата и водеше към вътрешен двор, където бликаше шадраван, украсен с азулежу46; двойна врата в другия край на залата се отваряше към пищна тропическа градина.
Три порцеланови чинии, със съответните сребърни прибори и кристални чаши, бяха поставени на масата пред огромния гоблен.
— Моля, заповядайте — кимна застаналият пред масата консул към мястото от дясната си страна.
Томаш седна и културният аташе, който междувременно се беше появил, се присъедини към тях.
— Обядът ще бъде сервиран всеки момент — съобщи Лоренсо.
— Прекрасно — възкликна консулът, докато поставяше салфетка на скута си. Погледна госта. — Добре ли пътувахте?
— Да, относително добре. Като изключим обстоятелството, че попаднахме в зона с висока турбуленция.
Дипломатът се усмихна.
— Да, това може да изнерви човек. — Повдигна вежди закачливо. — Не ми казвайте, приятелю, че се страхувате да летите.
— Ами… — поколеба се Томаш. — Не бих казал, че е страх. Просто имам известни опасения.
Всички се разсмяха.
— Знаете ли, въпрос на навик е — обясни дипломатът. — Колкото повече пътуваме, по-малко се страхуваме да летим. Рядко пътувате, нали?
— Така е. Канят ме от време на време на конференции в Испания, Италия и Гърция, ходя тук-там за експертна оценка или проучване, но обикновено си стоя в Лисабон. Животът ми е доста сложен, за да си позволя да скитам непрекъснато.
Мъж с бяла униформа и позлатени копчета се появи с поднос и сервира супа. Томаш позна супа жулиен47.
— За първи път ли сте в Рио? — попита консулът.
— Да.
Започнаха да се хранят.
— Как ви се струва?
— Още не мога да преценя. — Опита от супата. — Пристигнах едва вчера, при това в края на деня. Но всичко, което видях досега, ми харесва. Имам чувството, че съм в тропическа Португалия.
— Добро определение. Тропическа Португалия.
Томаш задържа за момент лъжицата със супа.
— Господин посланик, извинете за въпроса, но след като сте посланик, защо сте на поста консул?
— Знаете ли, Рио де Жанейро е специално място. — Сниши глас, за да добави: — Консулството в Рио е по-добро от посолството в столицата Бразилия, разбирате ме, нали?
— Да, разбирам. — Гостът запази заинтригуваното си изражение. — Но защо?
45
46
47