— Защото Рио де Жанейро е много по-приятно място от Бразилия, изгубена сред пущинаците.
— Ааа — възкликна Томас. — Но вие вече сте били посланик…
— Разбира се. В Багдад, Луанда, Бейрут. Бил съм навсякъде, където е имало сложна обстановка, скромно и всеотдайно служейки на нацията.
Приключиха със супата и сервитьорът отнесе чиниите. Върна се след малко с димящ поднос с печено свинско филе, което сервира с ориз, грах и печени картофи; после напълни чашите с вода и вино „Алентежу“.
— Господин посланик, позволете ми да ви благодаря за любезността да ме поканите тук.
— О, за Бога! Няма за какво да ми благодарите. Ще ми бъде приятно, ако мога да ви помогна в мисията ви. — Минаха на печеното. — Всъщност след като ми се обадихте от Ню Йорк, получих инструкции от министерството в Лисабон да ви предоставя всичко, от което имате нужда. Научните изследвания, свързани с честването на петстотингодишнината от откриването на Бразилия, имат стратегическо значение за развитието на двустранните отношения. Ето защо, повярвайте ми, не ви правя никаква услуга, просто си изпълнявам задълженията.
— Благодаря ви, все пак. — Подвоуми се. — Успяхте ли да получите информацията, за която стана дума по телефона?
— Да — кимна посланикът, докато преглъщаше парченце месо. — Смъртта на професор Тошкано ни причини големи главоболия тук, в консулството. Не можете да си представите с какви проблеми се сблъскахме при пренасянето на тленните останки в Португалия. — Въздъхна. — Господи! Трябваше да минем през разпити в полицията, проблеми с моргата и един куп разрешения, печати и бюрократични усложнения. После пък се появиха проблеми с авиокомпанията… С една дума, филм на ужасите, не е за разправяне. — Погледна към културния аташе. — Всъщност Лоренсо пое основната тежест, нали Лоренсо?
— Не ми припомняйте, господин посланик.
— Що се отнася до информацията, за която ме помолихте, прегледахме книжата на професор Тошкано и открихме, че е правил проучвания предимно в Националната библиотека и по-малко в Португалската кралска библиотека.
— Къде е това?
— В центъра на града. — Отпи глътка вино. — Ммм, това червено вино наистина е божествено! — възкликна той, като вдигна чаша срещу светлината и се взря в тъмния еликсир. Погледна Томаш. — Но навярно няма да откриете кой знае какво. Професор Тошкано пристигна тук едва три седмици преди да се спомине.
— Да, сигурно не е прегледал много нещо.
— Не е имал време, клетият.
Томаш се прокашля.
— Господин посланик, споменахте, че сте преглеждали книжата на професор Тошкано…
— Хммм.
— Вече сте ги изпратили в Лисабон, предполагам.
— Разбира се.
Културният аташе се намеси в разговора.
— Не точно — каза направо Лоренсо де Мело.
— Как така? — изненада се консулът.
— Имаше проблем с дипломатическата поща и книжата на професор Тошкано още са тук. Заминават утре.
— Така ли? — възкликна посланик Алваро Сампайо. Хвърли поглед към Томаш. — Ами вижте, излиза, че книжата са още тук.
— Мога ли да ги видя?
— Книжата ли? Разбира се. — Втренчи поглед в аташето. — Лоренсо, би ли ги донесъл, ако обичаш?
Аташето стана и изчезна през вратата.
— Как е печеното? — попита консулът, сочейки чинията на госта.
— Прекрасно — похвали го Томаш. — А идеята да сложите сладки картофи е просто страхотна.
— Нали?
Лоренсо де Мело се върна с чанта в ръката. Седна, отвори я на масата и измъкна свитъци хартия.
— Предимно ксерокопия и бележки — поясни.
Томаш пое книжата и ги заразглежда. Това бяха ксерокопия на стари книги, по вида на печата и шрифтовете прецени, че са от XVI век. Някои от текстовете бяха на италиански, други — на старопортугалски, имаше и няколко на латински. Книгите бяха илюстрирани с изящни цветни миниатюри. Бележките представляваха почти неразгадаеми драсканици, нахвърляни набързо; успя да разчете някои думи като „Кантино“, „Пинсон“ и „Кабрал“, които му бяха достатъчни, за да разбере, че в бележките на професора става дума за откриването на Бразилия.
Между криволиците Томаш откри страничка с два четливо написани реда. Трите думи, които се съдържаха там, бяха изписани с неимоверно старание, големите букви, които сякаш прокъсваха хартията, калиграфски очертаните контури сякаш криеха древна магическа формула, останала забравена под праха на вековете. Почти несъзнателно, без да знае защо, като че се подчиняваше на някакъв стар инстинкт, на шестото си чувство на книжен плъх, свикнал с плесента на старите манускрипти, той се приведе над листа и вдъхна мириса му. Усети как от него се разнася тайно ухание, загадъчно благовоние, идващо от дълбините на времето. Като езотерична магическа формула, която нищо не разкрива и всичко внушава, тези неясни слова излъчваха енигматичния аромат на мистерията.