— Ааа — възкликна консулът, без нищо да разбира. — И какво означава това?
— Ами… не знам — призна си Томаш. — Моисеевият кодекс забранил принасянето на деца в дар на Молох, осъждайки на смърт всеки, дръзнал да нареди или да разреши жертвоприношението на дете, макар че Старият завет отбелязва много нарушения на тази забрана.
— Но каква е връзката между това и странното послание, оставено ни от професор Тошкано?
— Ще трябва внимателно да го обмисля. Това са само елементи, които биха могли да ни помогнат при дешифрирането на посланието. Когато имаме работа с шифрирано или кодирано послание, трябва да се хванем за дребните неща, които разбираме, за да можем чрез тях да разбием шифъра или кода, според случая.
— Не е ли едно и също?
— Кое?
— Шифър и код?
Томаш поклати глава.
— Не. Кодът е заместване на думи с други думи, докато шифърът предполага заместване на букви. Би могло да се каже, че кодът е аристократът на семейството от шифри, тъй като става въпрос за сложна система на заместване.
— А това? — попита консулът, посочвайки към изписания от професор Тошкано лист. — Това код ли е или шифър?
— Хм, не знам — отвърна намръщен Томаш. — Думата Moloc препраща несъмнено към код, но останалото… — Остави думата да виси многозначително. След кратък съсредоточен размисъл добави: — Не, и останалата част трябва да е код. — Посочи към другите две думи. — Виждате ли начина, по който гласните са свързани със съгласните, образувайки срички? Ninundia. Omastoos. Това, господин посланик, са думи. Шифърът изглежда другояче, рядко се срещат срички, цялото има по-хаотичен и неразбираем вид. Виждаме поредици от типа на HSDB JHWG. Тук обаче има срички, образувани са думи, внушени са определени звуци. — Взря се в загадъчната фраза с особена настойчивост, сякаш се надяваше, че нещо ще изскочи, нещо, което дотогава не беше забелязал, дълбоко скрито под трите мистериозни думи, но само поклати глава съкрушено. — Проблемът е там, че не ги разбирам. — Притвори очи, разтърка ги, предусещайки каква работа го чака. — Ще трябва да проуча всичко това много внимателно.
— Нищо ли не ви говорят тези думи?
— Ами… ninundia и omastoos да си призная… ммм… не виждам какво биха могли да означават — каза откровено. Съсредоточи се над първата дума; тихичко я произнесе и нещо му хрумна. — Хм — промърмори. — Това ninundia прилича на название на земя, не мислите ли? — Усмихна се, окуражен донякъде от това, че бе разпознал твърде вероятна следа. — Възможно е последната сричка, dia, да насочва към название на място.
— Място ли?
— Да. Например Нормандия, Гренландия, Финландия…
— И тогава?
— Тогава бихме могли да говорим за Нинундия.
— А в такъв случай, какви биха могли да са нейните жители? — пошегува се консулът. — Нинундийци ли?
— Вижте, това е само едно хрумване, нищо повече.
— Ама какъв смисъл има всичко това, за бога?
— Ще трябва да проуча въпроса. С думата ninundia професор Тошкано би могъл да ни навежда на мисълта, че ключът на шифъра е свързан с някоя земя. — Разтвори ръце в жест на безсилие. — Кой знае? Факт е, че се споменава могъщо божество от древността, ужасния Молох от Ханаан, и явно се намеква за непозната земя Нинундия. Но какво, по дяволите, е искал да каже професор Тошкано, като е поставил едно до друго в посланието си този бог и вероятно тази непозната земя, е нещо, което тепърва ще трябва да разбера. — Погледна към консула и кимна към листа хартия. — Може ли да го взема?
— Не — каза дипломатът. — Съжалявам много, но всичко това трябва да се предаде на вдовицата.
Томаш не можа да скрие разочарованието си.
— По дяволите — каза той. — Колко жалко…
— Но може да се ксерокопира — побърза да добави посланик Сампайо.
— Да се направи ксерокопие на листа?
— Да. И това, и друго, каквото искате, стига да не са неща от личния живот на професора.
— О, чудесно — възкликна Томаш с облекчение. — Къде бих могъл да направя това?
— Лоренсо ще свърши всичко — кимна посланикът към аташето.
— Какво желаете да ксерокопирам? — попита Лоренсо, обръщайки се към Томаш.
— Всичко. Ще ми трябва всичко. — Размаха отново листа със странното послание. — Но това е най-важното.
— Бъдете спокоен — увери го културният аташе. — Връщам се веднага.
Грабна книжата и излезе от хола.
— Благодаря ви за помощта — каза Томаш, поглеждайки консула. — Много е важно.
— Няма защо да ми благодарите. Нуждаете ли се от нещо друго?
— Опасявам се, че да.