Томаш искаше да поразмисли върху загадката в посланието, оставено от Тошкано, но голямата горещина и глъчката из плажа му пречеха да се съсредоточи. Изправи се, закриволичи между проснатите тела и се спусна до морето. Водата лизна освежаващо краката му, по-студена от очакваното за един тропически плаж; двуметрови вълни се стоварваха с грохот върху къпещите се пред него, някои, изпънали тела като дъски за сърф, се опитваха да се възползват от водната сила. Слънцето напичаше жарко, най-вече по главата и раменете, но прохладната вода неутрализираше горещината и Томаш се върна към въпроса, който го мъчеше.
Логично беше да започне от думата moloc, още повече че бе обособена от другите. Поради каква причина Тошкано би прибегнал до жестокия бог на Ханаан, божество, изискващо човешки жертвоприношения, за да въведе загадката? Дали не искаше да внуши, че разкриването на ключа е обвързано с някаква саможертва? От друга страна, не биваше да се пренебрегва възможността Тошкано да е смесил шифровата и кодиращата система в едно и също послание; тоест moloc, изглежда, наистина бе код или символ, но Томаш допусна, че другите думи препращат към нещо като шифър. Ако не бяха зашифровани, то самото послание би могло да бъде шифър, което изглеждаше по-логично и правдоподобно, като се има предвид приликата им е думи; но в този случай възникваше проблемът с ninundia. Прецени двете възможности и реши да отхвърли предположението за шифър; реши да тръгне от хипотезата, че си има работа с код. Ако това беше кодирано послание, какво, по дяволите, означаваше ninundia? Дали наистина ставаше въпрос за непозната земя? Но тогава каква беше връзката между Нинундия и Молок? Помисли си, че ако успее по-добре да вникне във връзката между двете съставки, навярно щеше да успее да дешифрира другата кодирана дума, omastoos, така, както Шамполион преди повече от двеста години, тръгвайки от две най-обикновени с-та и едно ра, беше успял да разбули мистерията с йероглифите.
Тръгна към шезлонга, мокър до кръста, и се просна на пясъка.
— Ааа! — изкрещя някой до него.
Скочи от шезлонга и видя пред себе си мъж, който бе насочил нож към шестдесетгодишната жена отпред. „Грабеж“ — помисли си с ужас. Вгледа се по-добре и забеляза, че острието на ножа беше забито в нещо жълто. Мъжът изглеждаше някак странно; беше нисък, мургав, с черни ръкавици на ръцете и огромна плетена кошница, крепяща се на главата му, доста необичайно за крадец.
— Абакаши? — попита човекът с ножа.
Беше продавач на ананас.
— Как ме изплашихте — оплака се госпожата.
Човекът засия в заразителна усмивка.
— Ама какъв страх, госпожо! Аз съм мъж и гласът ми си е такъв.
Шейсетгодишната жена се разсмя и отказа парчето ананас, което продавачът ѝ предлагаше на върха на ножа; въпреки това, мъжът благодари усмихнат и продължи пътя си с кошницата ананаси, поклащаща се на главата му и парчето плод на върха на ножа. Направи още няколко крачки и минавайки покрай едно разсеяно момиче, се провикна почти в ухото ѝ: