— Да, предполагам. Най-добре е да помолите някой от колегите да ви услужи със записките си.
— Вече помислих за това. Въпросът е, че има материал, който не може да се научи само от записки, нали? Например клинописното писмо, което сте преподавали в едни от първите часове. Видях, че шумерите са имали обичай да комбинират два символа, за да образуват сложен символ, чието значение е производно от неговите елементи. Лошото е, че тези знаци се съчетават в различна последователност.
— Да, такъв е случаят с… момент… например geme и ku. Geme означава „робиня“ и се пише, като се изписва символа за sal, или „жена“, до този на kur, „чужда страна“. Но в случая на ku, което означава „ям“, символът ninda, тоест „хляб“, е поставен не до ka, „уста“, а вътре в ka.
— Точно това ме обърква. Кога символите се поставят един до друг и кога един символ се вмъква в друг?
— Е, това зависи от…
— Господин професоре — прекъсна го Лена, — не смятате да ми давате урок по телефона, нали?
Томаш отговори неуверено:
— Ммм… не.
— Дали не бихме могли да се срещнем, за да ми го обясните? Може би утре, ако желаете, или дори днес, ако сте свободен.
— Днес ли? Това е невъзможно.
— Ами тогава утре.
— Чакайте. Нито днес, нито утре. Аз съм в Бразилия.
— В Бразилия ли? Вие сте в Бразилия?
— Да. В Рио де Жанейро.
— Ооо, невероятно! Ходихте ли вече на плаж?
— Да. Бях днес.
— Завиждам ви. Горещо ли е?
— Трийсет градуса.
— А тук вашата шведска студентка зъзне, клетата — каза тя е престорено капризно хленчене. — Не ви ли е мъчно за мен?
— Мъчно ми е — разсмя се Томаш.
— Значи ще ми помогнете — възкликна момичето, преливащо от жизненост.
— Разбира се. От какво имате нужда?
— От малко уроци.
— Много добре. Не знам кога точно ще се върна в Лисабон, това зависи от хода на проучването ми тук, в Рио де Жанейро, но предполагам, че до понеделник ще съм се прибрал, тъй като имам лекция. Обадете ми се тогава, става ли?
— Да, господин професоре. Много ви благодаря, професоре.
— Няма защо.
— Знаете ли — каза накрая шведката с лукаво гласче. — Сигурна съм, че за мен ще е истинско удоволствие да се уча от вас.
Подчерта думата „удоволствие“.
УЛИЦАТА КИПЕШЕ В УТРИННО ОЖИВЛЕНИЕ И ТОМАШ СЕ ЗАГЛЕДА от прозореца на таксито във фасадите на сградите и магазините, отворили врати, за да посрещнат многобройните клиенти. Сградите бяха живописни, стари на вид и донякъде занемарени; виждаха се красиви балкончета и високи прозорци; бяха в различни цветове, предимно в жълто и розово, някои в зелено, а фасадата — в синьо или кремаво; Томаш се любуваше на самобитните черти, повлияни от традиционната португалска архитектура. Тротоарите наподобяваха типичната португалска настилка и бяха украсени с черни геометрични фигури. Магазините носеха най-различни имена като Златното пенснé, Железарска палата, Търговски дом „Оливейра“.
— Коя е тази улица?
— Какво казвате, господине? — попита шофьорът на таксито, поглеждайки в огледалото.
— Как се казва тази улица?
— Улица „Кариока“, господине. Една от най-старите в Рио. — Посочи наляво. — Виждате ли онази кръчмичка там?
Томаш се вгледа в посоченото му място; забеляза вътре маси с чинии и прибори, чаши и бутилки.
— Онзи ресторант?
— Да. Това е Барът на Луис. — Таксито спря пред ресторанта, уловено в претоварения сутрешен трафик, и двамата се загледаха в заведението. — Най-старата кръчма в Рио, господине. Била е отворена през 1887 година и има любопитна история. Преди се наричаше Бар „Адолф“ и предлагаше най-добрата немска кухня в града. Всички интелектуалци по онова време идваха тук да хапнат и пийнат по някое шопи. — Движението се възобнови и таксито отново потегли. — После дойде Втората световна война и знаете ли какво направиха?
— Съборили са го.
Шофьорът на таксито се разсмя.
— Смениха му името.
Пресякоха булевард „Република Парагвай“; шофьорът отново посочи наляво, към сграда с метална архитектурна конструкция.
— Това е кино „Ирис“ — съобщи той, превъплътил се в туристически гид. — Беше най-шикозното кино в Рио.
Улица „Кариока“ излезе на широк площад. Пространството в средата беше заето от градина, оградена с метална ограда; в центъра между дърветата се виждаше голяма бронзова статуя на конник, вдигнал в ръка нещо като документ; различаваха се и други фигури на пиедестала, включително въоръжени е копия индианци, възседнали крокодили.