— Какво е това?
— Площад Тирадентес, господине.
— Това Тирадентес ли е? — попита Томаш, сочейки към конника от паметника, издигнат на площада.
Шофьорът се разсмя.
— Не, господине. Онзи там е императорът дон Педро I.
— Ааа. Тогава защо го наричат площад Тирадентес?
— Дълга история. Отначало площадът се наричал Циганско поле. Но когато поставили тук позорен стълб, за да наказват робите, мястото станало известно като Площада със стълба. По-късно, по времето на въстанието на Тирадентес, довело до независимостта, издигнали ешафод и го убили на същото място.
— Кого убили?
— Ами Тирадентес, господине.
— А! — възкликна Томаш. Загледа се в скулптурата. — А какво държи дон Педро I?
— Декларацията за независимостта на Бразилия. — Шофьорът изсумтя. — Синът му, император дон Педро II, наредил да се издигне тази статуя. Разправят, че когато видял статуята в деня на откриването ѝ, императорът много се ядосал — усмихна се той. — Конникът не приличал на баща му.
Таксито заобиколи площада и се вмъкна в една тясна уличка; после зави надясно и спря до една антикварна книжарница. Шофьорът посочи към пресечката вляво.
— Това е улица „Луиш де Камоеш“, господине. Библиотеката е точно там.
Томаш плати и слезе. Тръгна по тясната павирана улица, която се оказа еднопосочна, и излезе на малък площад, наречен Сан Франсиско. Там се издигаше красива бяла постройка, изградена в стил неомануелин56, която напомняше кулата „Бенейм“, но беше още по-изящна; четири статуи в естествен ръст, вградени във фасадата, сякаш охраняваха сградата. Посетителят се отдръпна няколко крачки, за да се полюбува на великолепната белоснежна постройка; единственият друг цвят, който можеше да се види, беше червеният — върху двата кръста на Военния орден на Христос, каквито бе имало върху корабите и каравелите от XV век. Най-горе, с големи букви, бе написано Real Gabinete Portuguez de Leitura.
Все така загледан с възхищение в разкошната фасада, Томаш премина през голямата сводеста врата и влезе във втората по големина библиотека в Рио де Жанейро. Прекрасната сграда от XIX век бе подарена на Бразилия от Португалия и съхраняваше най-ценния архив от творби на португалски автори, който се намираше извън страната. Посетителят прекоси с три широки крачки малкия вестибюл и почти затаи дъх, когато пред него се откри главният салон. Очите му попиваха великолепието на залата, в която стилът неомануелин бе достигнал апогея си. Книгите бяха подредени в разкошни библиотечни шкафове, чиито резбовани орнаменти се спускаха като бръшлян от тавана до пода; прекрасни колони поддържаха първото и второто ниво на етажерките и плавно преминаваха в изящни сводове и красиви балюстради; подът беше от светлосив полиран гранит, покрит с черни геометрични фигури, паралелни и перпендикулярни линии; възхитителни сини и червени витражи покриваха тавана и мека светлина изпълваше салона; в четирите ъгъла на тавана имаше витражни прозорци с образите на видни португалски герои, сред които Томаш разпозна Камоеш и Педро Алвареш Кабрал; от центъра се спускаше огромен полилей от ковано желязо, кръгъл като глобус и украсен с герба на Португалия.
Възхитен от това великолепие, Томаш прекоси с респект залата и се обърна към една госпожа, която седеше в ъгъла пред компютър. Когато посетителят застана до нея, жената отмести поглед от екрана.
— Да, кажете? — попита тя.
— Добро утро. Тук ли работите?
— Да. С какво мога да ви помогна?
— Казвам се Томаш Нороня, професор съм в Нов лисабонски университет.
— А, да — възкликна библиотекарката, като разбра за кого става дума. — Доктор Ребело ми каза за вас. Идвате с препоръка от консула, нали?
— Да, така смятам.
— Помолиха ме да ви окажа специално внимание — усмихна се тя. — Какво мога да направя за вас?
— Интересува ме кои книги е ползвал професор Вашконселош Тошкано, който е бил тук преди около три седмици.
Библиотекарката написа името на компютъра.
— Вашконселош Тошкано, нали така? Един момент, господине.
Екранът даде отговор за секунди. Библиотекарката погледна информацията и се опита да си припомни.
— Професор Тошкано не беше ли възрастен човек с бяла брада?
— Да, точно така.
— Ами да. Спомням си го — усмихна се тя. — Малко мрачен, затворен човек. — Погледна Томаш и опасявайки се да не би да говори пред приятел или роднина, побърза да добави: — Но е прекрасен човек, не мога да се оплача.
56