— Без съмнение.
— Всъщност отдавна не е идвал тук. Да не би да ни е сърдит?
— Не. Почина преди две седмици и половина.
По лицето на жената се изписа ужас.
— Ах! — възкликна тя потресена. — Наистина ли? Ужасно съжалявам! Какво нещастие! Преди няколко дни беше тук, а сега… — Прекръсти се. — Пресвета дево!
Томаш въздъхна състрадателно, макар че гореше от нетърпение да узнае какъв отговор бе дал компютърът.
— Такъв е животът.
— Господи! Да не би да сте му роднина?
— Не, не. Познат. Трябва да възстановя последните изследвания на професор Тошкано. За публикация. — Кимна към екрана на компютъра. — Имате ли резултат вече?
Библиотекарката трепна и отново погледна монитора.
— Да — каза. — Ами знаете ли, излиза, че професор Тошкано е бил тук само три пъти, и при това е поръчвал една и съща книга. — Впери поглед в заглавието, появило се на екрана. — Това е История на португалската колонизация на Бразилия, издадена през 1921 година в Порто. Само тази книга е ползвал.
— Така ли? — учуди се Томаш. — Имате ли книгата в момента?
— Разбира се. Кой том желаете?
— Кои томове е поръчвал той?
Жената провери.
— Ползвал е само първия том.
— Бихте ли ми донесли същия том? — помоли Томаш.
Библиотекарката отиде да вземе книгата. Докато чакаше, Томаш с удоволствие седна на единия от дървените столове, поставен до маса за четене, и се полюбува на красивия салон. Вдъхна с блаженство топлия и леко сладникав мирис на стара хартия, ухание, с което беше свикнал и без което вече не можеше да живее, това беше неговият кислород. Това бе диханието на миналото, невидимият призрак, който прекосяваше времето с вести от вече несъществуващото, духът, който крепеше душата му и определяше съдбата му. Всеки има своите пороци, мислеше Томаш. Някои не можеха да живеят без соления бриз на морето; други изнемогваха без свежия въздух на планините; трети бяха запленени от пречистващите ухания на горите; но само в старите пожълтели ръкописи, разпадащи се на късчета и забравени в някой затънтен ъгъл на прашна библиотека, Томаш намираше извор на вдъхновение и сили. Това беше неговият дом, добре го знаеше; там, където имаше стари книги, там бяха и неговите най-дълбоки корени.
— Ето го — съобщи библиотекарката, оставяйки дебел том на масата.
Томаш разгледа книгата и видя, че История на португалската колонизация на Бразилия е била съставена и подготвена за печат от Малиейро Диаш и е била издадена от Националната литография в Порто през 1921 година. Зачете се, отначало внимателно, но около час по-късно, вече разбрал, че книгата систематизира наличната информация, започна да чете през ред, прелиствайки я набързо. Когато стигна до края, с отчаяние установи, че книгата не съдържа нищо, което би могло да му помогне в проучването. Томаш отиде при библиотекарката и върна томчето.
— Вече го прегледах — каза. — Професор Тошкано нищо друго ли не е чел?
— Компютърът е отбелязал само тази книга.
Томаш остана умислен.
— Хм — измърмори. — Значи е чел само тази книга? Сигурна ли сте?
Бразилката се позамисли.
— Да, няма съмнение, че е поръчвал само тази книга. Но си спомням, че той се интересуваше от нашите реликви.
— Реликви ли?
— Да. Имаме един екземпляр от първото издание на Лузиадите57 от 1572 година, Декретите на дон Мануел от 1521 година. Имаме също Заседания на Кортесите и някои закони от 1539, Истински сведения за земите на Преще Жоам, както го е видял и записал отец Франсишко Алвареш от 1540 година.
— И той е прочел всичко това?
— Не — отвърна тя, поклащайки енергично глава. — Само разгледа книгите.
— Да — разбра Томаш. — Любопитство на историка.
— Точно така — усмихна се библиотекарката. — Знаете ли, библиотеката разполага с над триста и петдесет хиляди заглавия, но най-значителна е колекцията ни от редки творби, един ценен архив, който включва ръкописи с автограф, като Гибелна любов от Камило Кащело Бранко. А това привлича много хора, нали? — Повдигна вежди в знак на покана. — Искате ли и вие да разгледате колекцията?
Португалецът погледна часовника и въздъхна.
— Може би друг път — каза. — Вече е един следобед и съм гладен. Да знаете дали има ресторанти близо до Националната библиотека?
— Разбира се. Точно отсреща, от другата страна на площада.
— Чудесно. Мога ли да отида пеш дотам?
— Пеш до Националната библиотека? Не, по-добре не опитвайте. Доста ще трябва да повървите, ще ви отнеме около час. Ако бързате, по-добре е да хванете такси.
57