И така, изпълнен с надежда, пет минути преди три часа следобед, Томаш напусна ресторанта и пресече площада и булевард „Рио Бранко“, запътен към Националната библиотека. Изкачи широките каменни стъпала и бе спрян на входа от човек от охраната, който го упъти наляво, към приемната. Четири девойки с отегчен вид очакваха посетителите.
— Добър ден — поздрави Томаш. Отвори бележника си и прочете името, което културният аташе му бе съобщил по телефона. — Бих искал да говоря с Пауло Ферейра да Лагоа.
— Имате ли уговорен час? — попита една от девойките, с тъмна кожа и яснозелени очи.
— Да, той ме очаква.
— Името ви?
Новопристигналият се представи и служителката вдигна телефона. След известно изчакване, момичето подаде един пропуск на Томаш и му обясни, че трябва да се качи на четвъртия етаж; посочи към асансьорите и посетителят тръгна по указания път. Пак го идентифицираха, този път едра жена, охраняваща достъпа до асансьорите, която огледа пропуска и вдигна вежди, като видя тефтера в ръката му.
— В читалнята можете да ползвате единствено молив — осведоми го жената.
— Но аз имам само писалка…
— Няма значение. Поискайте да ви дадат молив в читалнята, а ако нямат, купете си от кафенето, там се продават.
Изчака малко да се отворят вратите на асансьора, претъпкан с хора, които идваха от долния етаж, и се качи на последния, четвърти етаж. Озова се във вестибюл с мраморно стълбище и се приближи до бронзовите перила, които го ограждаха; прокара ръка по тях и се увери, че са с изкуствена патина и фриз; погали полирания месингов парапет и се полюбува на интериора на сградата. Огледа се наоколо и видя, че на първата врата вдясно има надпис Дирекция. Отправи се натам, почука и отвори вратата. Лъхна го свеж и сух въздух, раздвижван от климатик, обзе го удивление. Очакваше да види кабинет, а попадна в просторен салон; кабинетът всъщност представляваше широк балкон, ограждащ централния салон, където имаше бюра, шкафове и хора, заети с работа. През широкия оберлихт, богато украсен с цветни витражи, струеше дневна светлина.
— Да, моля? — попита младеж, седнал на бюро до вратата. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Идвам да говоря с господин директора.
Служителят го заведе до асистентката на директора на Националната библиотека, мургаво момиче с черни очи и заострена брадичка, което седеше на старо дървено бюро и оживено дискутираше нещо по телефона. Когато приключи с разговора, момичето остави слушалката и се вгледа в новодошлия.
— Вие ли сте професор Нороня?
— Да, аз съм.
— Ще извикам доктор Пауло, той ще се радва да се срещне с вас.
Девойката прекоси терасата и отиде при мъж със светло-кестенява коса, оредяла на темето, около четиридесет и пет годишен, който седеше с още хора на дълга маса, явно имаха съвещание; мъжът стана, беше висок, леко пълен, последва я и отиде да поздрави Томаш.
— Професор Нороня, радвам се да се запозная с вас — каза той, като протегна дясната си ръка. — Аз съм Пауло Ферейра да Лагоа.
— Здравейте, за мен е удоволствие.
Стиснаха ръце.
— Консулът ми се обади и ми каза за мисията ви. Аз свърших моята работа и помолих да ми направят справка за книгите, които професор Тошкано е проучвал. — Кимна на асистентката. — Селия, при теб ли е досието?
— Да, господине — потвърди девойката, като му подаде бежова папка.
Директорът на библиотеката отвори папката, прелисти документите и я подаде на посетителя.