— О, невероятно! — възкликна Селия възхитена.
— Интересно е, нали?
— И защо го е правил?
— Професорът обичаше ребуси, явно си е играл на… — Томаш млъкна, отвори широко очи и устните му описаха едно o. — Вижте го само, ама той… — заговори сам на себе си, отваряйки и затваряйки уста като риба. Затършува припряно из джобовете и като не намери онова, което търсеше, нетърпеливо запрелиства сгънатите в бележника листи, докато най-сетне го откри. — А! Ето го!
Селия надникна, но нищо не разбра.
MOLOC
NINUNDIA OMASTOOS
Томаш прокара очи по същите думи, произнасяйки ги в неясен шепот. Надраска припряно някакви неразгадаеми заврънкулки. Лицето му светна изведнъж и вдигна възторжено ръце.
— Открих!.. — извика той, гласът му прокънтя из вестибюла, привличайки погледите на посетителите.
Селия го изгледа смаяно.
— За какво говорите, професоре?
— Разреших ребуса — възкликна той с широко отворени очи, обзет от еуфорична възбуда. — Покъртително просто. — Опря показалец до слепоочието. — Измислях какви ли не теории, докато всъщност е трябвало само да прочета първия ред отдясно наляво. — Погледна към листа. — Искате ли да видите?
Взе писалката и надраска отговора под шифрованата дума. На горния ред написа:
COLOM
После съпостави думите от следващия ред с азбучната структура, записана от Тошкано, и получи едно странно уравнение:
NINUNDIA
OMASTOOS
N I — N U — N D — I А
О — М А — S Т — О О— S
NOMINASUNTODIOSA
Разгледа по-задълбочено фразата, определи местата на интервалите и отново я написа:
NOMINA SUNT ODIOSA
— Какво е това? — попита Селия.
— Момент — промърмори Томаш, опитвайки се да си припомни нещо. Минута по-късно идентифицира цитата. — Цицерон.
— Моля?
— Цицерон — повтори той. — Това е посланието, което професор Тошкано ни е оставил.
— Цицерон ли? Какво значи това?
— Означава, мила моя, че ще се върна горе и ще започна всичко отначало — каза, отправяйки се забързано към асансьорите. Махна с листа. — Тук е следата към голямото откритие.
IV
ВИСОКИ ОБЛАЦИ СЕ НОСЕХА КАТО ДАЛЕЧЕН ПЛАЩ ОТКЪМ хоризонта на запад; тъмносиви и плътни в основата, те се разпокъсваха и искряха по върха. Зимното слънце обливаше с чиста, студена, ярка светлина блесналата повърхност на река Тежо и ниските къщи на Лисабон, откроявайки ярките тонове на цветните фасади и покривите с тухлен цвят, изпълнили меките женствени извивки на хълма Лапа.
Томаш се залута из пустите улички на квартала, двоумейки се накъде да поеме в тесния градски лабиринт, докато, почти случайно, излезе на уединената „Руа да Бандейра“. Спусна се по стръмната улица и се озова срещу красива бледорозова сграда; свърна с малкото пежо през голямата порта и спря в двора до два лъскави черни мерцедеса, паркирани пред главния вход на кокетен малък дворец. Портиер с безупречна униформа, светлосив цилиндър, палто в тъмносиво и сребриста вратовръзка, се приближи до колата и новопристигналият смъкна прозореца.
— Хотел „Лапа“, нали?
— Да.
— Мога ли да оставя колата тук?
— Не се притеснявайте. Дайте ми ключа и аз ще паркирам колата.
Томаш влезе в уютното фоайе на хотела. Мраморният под в цвят на слонова кост приличаше на огледало, гладък и блестящ, с една-единствена геометрична фигура в центъра, върху която имаше изящна кръгла масичка с красива ваза, пълна със свежи стръкове ружа, пищни и лъчезарни; той добре познаваше тези цветя, следи от които се откриваха дори в гробниците на фараоните. Конщанса би могла да разбере значението им, каза си той. Мебелите, които красяха вестибюла, бяха в стил Луи XV или добра имитация — кремави дивани и тапицирани с бяла кожа столове.
Зърна познатото лице с малки очи и крив като кука нос; мъжът остави вестника, който четеше, стана от дивана и се запъти към новодошлия.
— Том, вече знам, че си точен мъж — възкликна Нелсън Молиарти, широко усмихнат, с характерния си американизиран бразилски акцент.
Стиснаха си ръцете.
— Здравейте, Нелсън. Как са нещата при вас?
— Всичко е наред. — Разтвори ръце и си пое дъх. — Ах, прекрасно е тук, в Лисабон.
— Отдавна ли пристигнахте?
— Преди три дни. Разхождах се през цялото време.
— Къде ходихте?
— О, насам-натам, знаете как е. — Покани го с жест в салона, над чийто вход светеше надпис Рио Тежо Бар. — Елате да пийнем по нещо. Гладен ли сте?