— Да — отвърна американецът очаквателно, като се мъчеше да разбере връзката между Цицерон и проучванията на професор Тошкано. — Римлянин, нали?
— Цицерон е римски държавник и философ, живял в последното столетие преди Христа. Той е един от най-прочутите оратори в Древен Рим, известен с филипиките си срещу Марк Антоний след смъртта на Цезар. Приписва му се една често цитирана фраза.
Направи малка пауза, за да си вземе една бисквитка.
— Каква фраза? — прекъсна го Молиарти нетърпеливо.
— Nomina sunt odiosa.
— Какво?
— Nomina sunt odiosa.
— Какво означава това?
— „Имената са омразни“.
Молиарти остана загледан в него, изпаднал в пълно недоумение. Разтвори ръце и лицето му прие въпросително изражение.
— So what?80 Каква връзка има това с нашия разговор?
— Nomina sunt odiosa е следата, която професор Тошкано ни е оставил, тя води към голямото му откритие.
— О, наистина ли? — възкликна Молиарти с жадно нетърпение. — Следа? И какво ни разкрива тя?
— Не знам — отвърна Томаш невъзмутимо, посягайки към нова бисквитка. — Но смятам да узная. Когато имам резултат, Нелсън, отново ще говорим.
V
ЧАКАЛНЯТА НА КЛИНИКАТА ИЗГЛЕЖДАШЕ ЧИСТА, ПОЧТИ стерилна, боядисана в бяло, с жълти кресла и кафяв под, открояващи се на фона на белоснежните стени. Във въздуха се носеше мирис на дезинфекциращи препарати, не би могло да се каже, че е неприятен, макар че в него имаше нещо потискащо. Широките прозорци на петия етаж гледаха към лунапарка; виждаха се релсите на високоскоростното влакче, празно и изоставено по това време на деня, крехко синьо съоръжение, изложено на вятъра, се очертаваше на фона на сиво и тъжно небе, надвиснало над разлюлените корони на дърветата и вълнообразно огъващите се цветни брезенти на пръснатите из целия увеселителен парк палатки.
Томаш се облегна в креслото, взе едно от струпаните на масата списания и разсеяно го прелисти. Страниците бяха изпълнени с огромни снимки на добре облечени хора с еднакви, почти стереотипни усмивки, съобщаващи на света за щастливи бракове в море от рози или за лекомислената суматоха около лисабонските празници. Мъжете, позиращи с режисирани жестове, имаха преуспяващ вид и маркови, привличащи погледа ризи с разкопчани яки; те бяха застанали до изрусени дами с повредена от слънцето кожа и силно гримирани лица. Очевидно бе, че тези хора са обявили война на годините в напразно, дори гротескно усилие да задържат хубостта, която възрастта неумолимо отнемаше с всеки изминал миг, младостта, която се изнизваше с всеки дъх, със скоростта на песъчинки, които се сипеха в пясъчен часовник, отмерващи неумолимия ход на времето.
Отегчен от това лъскаво светско зрелище, Томаш остави списанието на мястото му и се облегна назад. Маргарида беше като залепена за прозорците, с допрян до стъклото нос, загледана със замечтан вид в пустите палатки на лунапарка и самотните релси на влакчето, представяйки си пържени мекици, сладък памук и силните емоции от влакчето на ужасите. Конщанса, която седеше до мъжа си, тревожна и напрегната, гледаше към дъщеря си с мълчалива угриженост.
— Дали този път няма да я прати на операция? — прошепна Томаш достатъчно тихо, за да не го чуе Маргарида.
Конщанса въздъхна.
— Знам ли. — Потърка очи. — От една страна, искам да я оперират, сигурно ще е за добро. Но, от друга, се страхувам; мисълта, че ще ѝ правят нещо на сърцето, не ми дава покой.
Маргарида имаше сърдечни проблеми, които се дължаха на общото ѝ състояние. Когато момиченцето се роди и установиха, че има синдром на Даун, диагноза, потвърдена от института „Рикардо Жорж“, лекарят педиатър повика семейството за консултация. Целта не беше да прегледа детето, а да обясни някои неща на ужасените родители. Както им обясни тогава лекарят, излагайки факти, които впоследствие си изясниха, като проучиха различни научни публикации, проблемът с дъщеря им се дължеше на грешка в хромозомите, които се намират във всяка клетка и които определят всичко в един индивид, включително цвета на очите и формата на сърцето. Всяка клетка има четиридесет и шест хромозоми, подредени по двойки; при една от тези двойки, с номер 21, понякога се забелязва отклонение; вместо да има по два хромозома двадесет и едно във всяка клетка, както повечето хора, Маргарида имаше три — оттук и наименованието тризомия 21. С други думи, синдромът на Даун се причинява от хромозомно нарушение, така наречената тризомия двадесет и едно.
Педиатърът го нарече „генетична грешка“, за която няма истински виновник, но вътре в себе си нито един от родителите не повярва на това обяснение и го прие като проповед за успокоение на съвестта. И двамата бяха убедени, може би от суеверие, без каквото и да било рационално основание, че в този случай няма невинни и че сигурно бяха сторили нещо, за да заслужат подобно наказание, и че всеки носи своята отговорност за това. Оттогава живееха с едва прикрито чувство на вина пред момичето, чувстваха се отговорни за състоянието ѝ, в крайна сметка тя беше тяхна дъщеря, тяхно създание, и затова поеха тежката мисия да направят всичко възможно и
80