— Ето резултатите от изследванията, докторе — каза тя, като му подаде два големи кафяви плика.
Кардиологът пое пликовете и разгледа логотипа, отпечатан вляво.
— Виждам, че сте ходили в педиатричната кардиология в болницата „Санта Марта“, за да направите ехокардиограма и рентгенова снимка.
— Да, докторе.
— Доктор Консейсао беше ли там?
— Да, докторе. Тя ни прие.
— Добре ли бяхте обслужени?
— Много добре.
— Слава богу, иначе щеше да си има работа с мен. Тя понякога е малко разсеяна.
— Ами не, просто няма от какво да се оплачем.
Докторът се наведе над пликовете, извади рентгеновата снимка и разгледа очертанията на гръдния кош на Маргарида.
— Хм, хм — промърмори той, без да изразява нито задоволство, нито неудовлетворение.
Семейството го следеше внимателно, опитвайки се отгатне по изражението му дали новините са добри или лоши. Неспокойни и напрегнати, родителите на Маргарида нервно се размърдаха по столовете.
— Какво мислите, докторе? — осмели се да попита Томаш.
— Момент, да видя най-напред това.
Лекарят стана и постави рентгеновата снимка в стъклена рамка на стената; натисна едно копче и рамката блесна и оживя, осветявайки рентгеновата снимка подобно на диапозитив. Кардиологът се доближи до снимката, постави очилата си, за да я разгледа по-добре. След това, вече удовлетворен, изгаси светлината, извади рентгеновата снимка и седна отново на бюрото. Взе втория плик и извади ехокардиограмата, резултат от ултразвуковото изследване на сърцето на дъщеря им.
— Всичко наред ли е, докторе?
Този път беше Конщанса, останала без дъх от напрежение. Оливейра се забави още няколко секунди с анализа на резултата от изследването.
— Искам и една електрокардиограма — каза накрая, прибирайки очилата в джоба на престилката. Стана от бюрото и отиде до вратата да извика асистентката си: — Кристина!
Слаба девойка с черна къса коса, също в бяла престилка, се отзова на секундата.
— Да, докторе?
— Ще ми направите ли една кардиограма на Маргарида?
Асистентката отведе Маргарида към кушетката. Момичето се съблече и легна с изпънато тяло. Кристина намаза с гел голия гръден кош на пациентката, после постави вендузи по гърдите и прикрепи датчиците към ръцете и краката ѝ.
— Не мърдай — помоли Кристина. — Представи си, че спиш.
— И сънувам, нали?
— Да.
- ’озови сънища ли?
— Точно така. — Подразни се леко. — Хайде, отпусни се.
Маргарида притвори очи и асистентката включи машината; апаратът се събуди с леко потреперване. Седнал на бюрото, далеч от кушетката, Оливейра реши да се възползва от факта, че Маргарида не ги чува, за да поразпита родителите.
— Да се е оплаквала от задух, умора, подути крака?
— Не, докторе — отговори Конщанса.
— Нито учестено дишане или припадъци?
— Не.
— А температура?
— Да, не много висока.
Кардиологът повдигна вежда.
— Колко?
— Около тридесет и осем, не повече.
— Колко дълго?
— Моля?
— Колко време поддържа тази температура?
— Една седмица.
— Само една седмица, така ли?
— Да, само една.
— И кога беше това?
— Преди около месец.
— Беше веднага след Коледа — уточни Томаш, който бе мълчал до този момент.
— Да сте забелязали някаква промяна в поведението ѝ?
— Не — отговори Конщанса. — Стори ми се малко омърлушена, но само това.
— Омърлушена ли?
— Да, по-малко играе, по-тиха е…
Лекарят изглеждаше несигурен.
— Хм — прошепна. — Добре.
Междувременно електрокардиограмата беше готова; докато Маргарида се обличаше, Кристина занесе на кардиолога дългия лист, изхвърлен от машината. Оливейра сложи отново очилата, разгледа кардиограмата и най-сетне, след като сметна, че разполага е всички необходими данни, вдигна глава и погледна към родителите.
— Изследванията изглеждат сходни с предишните — каза той. — Няма влошаване на положението на септума, но истината е, че блокажът продължава.
Конщанса не изглеждаше съвсем удовлетворена от отговора.
— Какво означава това, докторе? Трябва ли да се оперира, или не?
Лекарят свали очилата, увери се, че лещите са чисти и ги прибра за сетен път в джоба на престилката. Наведе се напред, опрян на лакти, и се вгледа в измъчената майка.
— Смятам, че трябва — въздъхна. — Но не е спешно.
ЛЕКЦИЯТА БЕШЕ ПРИКЛЮЧИЛА ПРЕДИ ДЕСЕТ МИНУТИ; след като изтърпя обичайния разговор със студентите в края на часа, Томаш се качи в кабинета си на шестия етаж. Беше наблюдавал дискретно Лена през цялото време; шведката седеше на същото място, което си беше избрала предишната седмица, напълно съсредоточена, вперила кристалносините си очи в него, с полуотворена уста, и просто попиваше думите му; носеше впит пурпурночервен пуловер, който подчертаваше извивките на гърдите ѝ и контрастираше с широката кремава пола. Истинско изкушение, помисли си професорът, намирайки я за още по-привлекателна от образа, който носеше в паметта си. Когато приключи урока, Томаш си даде сметка, че е разочарован от факта, че не го беше потърсила веднага, и мигновено се укори за това. Лена беше студентка, а той — преподавател, тя беше млада и свободна, докато той бе на тридесет и пет години и женен; трябваше да се вразуми и да се овладее. Тръсна енергично глава, сякаш да я пропъди от мислите си и извади един сборник от чекмеджето на бюрото си.