— Аха! — възкликна дебеланката с очилата. — Значи все пак Розетският камък е бил ключът за разчитането на йероглифите…
— Спокойно — помоли Томаш с вдигната дясна ръка. — Спокойно. — Направи драматична пауза. — Розетският камък имал три проблема. — Вдигна палец. — Първо, бил повреден. Гръцкият текст бил относително запазен, но липсвали основни части от демотическия и най-вече от йероглифния. Половината от редовете с йероглифи липсвали, а останалите четиринайсет били частично унищожени. — Вдигна показалеца си. — Съществувал и друг проблем. И двата текста за дешифриране били написани на древноегипетски, език, за който се предполагало, че не се говори от поне осем века. Учените успели да разберат кои йероглифи отговарят на определени гръцки думи, но не знаели как звучат. — Прибави трети пръст. — Последният проблем бил свързан с утвърдилата се сред учените идея, че йероглифите са семаграми, при които всеки символ се асоциира с определено значение, а не фонограми, при които на всеки символ съответства звук, както е с нашата фонетична азбука.
— Тогава как са дешифрирали йероглифите?
— Първият пробив в разкриването на загадката на йероглифите бил направен от един необикновен англичанин, Томас Йънг, който на четиринайсет години вече владеел гръцки, латински, италиански, староеврейски, халдейски, сириакски, персийски, арабски, етиопски, турски и… ммм… момент…
— Китайфински? — опита се да подскаже шегаджията на групата.
Всеобщ смях.
— Самаритянски — спомни си Томаш.
— Ааа, щом е знаел самаритянски, значи е бил добро момче — продължи шегаджията, въодушевен от ефекта на остроумията си. — Добър самарянин.
Нов кикот.
— Хайде, хайде — каза професорът, на когото шегичките бяха започнали да дотягат. Томаш знаеше, че всяка група си има клоун, явно момчето бе дежурният клоун на тази група. — Дааа, Йънг взел със себе си през лятната ваканция на 1814 година по едно копие от трите надписа на Розетския камък. Захванал се сериозно да ги изследва и нещо му привлякло вниманието. Ставало въпрос за вместените в картуша йероглифи, оградени с нещо като пръстен. Предположил, че картушът откроява нещо с особено важно значение. И тъй като от надписа на гръцки знаел, че на това място става дума за фараона Птолемей, той събрал две и две и заключил, че с картуша се обозначава името на Птолемей, тоест представлява средство да се възвеличае фараонът. И тогава той направил революционна крачка. Вместо да изходи от принципното положение, че това е строго идеографско писмо, той допуснал, че думата може да е записана фонетично, и започнал да гради предположения относно звуците, съответстващи на йероглифите в картуша. — Професорът се приближи до дъската и изписа един четириъгълник