ОТИДОХА В УЧИЛИЩЕТО „САО ЖУЛИАО ДА БАРА“ КЪСНО СУТРИНТА. Минаха да видят Маргарида в класната стая и надникнаха през пролуката на притворената врата. Откриха я, седнала на мястото си до прозореца, с вид на кротко и даровито дете. Родителите ѝ знаеха, че тя имаше славата на добра ученичка, опитваше се да разтървава биещите се, помагаше на беззащитните, нямаше нищо против, когато губеше в някоя от игрите в училище, и винаги беше готова да излезе от отбора, ако желаещите бяха повече; дори се правеше, че не разбира присмехулните подмятания на съучениците по повод състоянието ѝ, и бързо забравяше обидите. Томаш и Конщанса дълго я наблюдаваха през пролуката с обожание, сякаш беше светица, и с усилие се откъснаха от вратата на класната стая. Няколко минути след като се появиха пред кабинета на директорката, те бяха поканени да влязат.
Директорката на училището беше малко над четиридесетте, висока и кокалеста жена с боядисана руса коса и очила с кръгли рамки; прие ги любезно, но ги предупреди, че не разполага с много време.
— Имам уговорена среща в един часа — обясни. — И педагогически съвет в три следобед.
Томаш погледна часовника, беше дванадесет и десет, разполагаха с цели петдесет минути.
— Добре е, че имате педагогически съвет — подхвана направо Конщанса. — Защото онова, което ни води тук, е именно педагогически въпрос.
— Предполагам, че искате да говорим за проблема със специалния педагог — побърза да каже директорката, за която този въпрос се беше превърнал в кошмар от предишната среща със семейството в началото на учебната година.
— Естествено.
— Досаден проблем.
— Не се и съмнявам, че за вас е досаден — прекъсна я Конщанса с леко раздразнение. — Но повярвайте, за нас и най-вече за нашата дъщеря, това е просто трагедия. Имате ли представа колко зле се отразява на Маргарида липсата на специално обучение?
— Госпожо, правим каквото можем…
— Не правите достатъчно.
— Не е истина.
— Така е — настоя Конщанса. — И вие знаете, че е така.
— Защо не наемете отново господин Корея? — намеси се Томаш с явното намерение да предотврати превръщането на разговора в словесен двубой между двете жени. — Той си вършеше работата отлично.
Грубият тон от предишната среща, когато бяха предупредени, че през настоящата учебна година нито господин Корея, мито който и да било друг ще помага на Маргарида, му беше послужил за урок, но истината беше, че сблъсъкът ставаше все по-ожесточен с отлагането на решението на проблема и явното изоставане на детето в училище.
— Бих се радвала много, ако можех да наема господин Корея — каза директорката. — Въпросът е в това, както ви обясних при предишната ни среща, че министерството ни оряза бюджета и нямаме пари за сътрудници.
— Глупости — възкликна Конщанса. — Имате пари за толкова неща, а нямате пари за специален педагог?
— Нямаме. Бюджетните средства са крайно ограничени.
— Вижте, госпожо, миналата година Маргарида знаеше да чете, а тази година не може да разбере нито една написана дума — каза Томаш.
— Не знаех това.
— Миналата година тя можеше да разчита на господин Корея, а тази година няма на кого друг да разчита, освен на учителя по общообразователната програма. — Посочи към вратата, сякаш детето ги очакваше от другата страна. — И резултатът е налице.
— Учителят по общообразователната програма, както се вижда, няма и най-малка представа как се преподава на деца с особени нужди — добави Конщанса.
Директорката разтвори ръце в успокояващ жест.
— Вие не ме чувате — заяви. — Ако зависеше от мен, щях вече да съм назначила господин Корея. Въпросът е, че нямам пари. Министерството ни оряза средствата.
Конщанса се наведе над бюрото.
— Госпожо директор — каза тя, като се опитваше да запази спокойствие, — специалните педагози, които би трябвало да помагат на деца с особени нужди в държавните училища, са предвидени по закон. Не е наш каприз, нито нелепо изискване. Това е предвидено от закона. Единственото нещо, което моят съпруг и аз искаме, е училището да спазва изискванията на закона. Нито повече, нито по-малко.
Директорката въздъхна и поклати глава.
— Знам какво казва законът. Проблемът е, че в тази страна се приемат много хубави, но неприложими закони. Как може законът да ме задължи да назнача учител по специално обучение, ако нямам пари да го наема? Господа депутатите биха могли да гласуват закон например да се живее вечно. Значи ли това, че хората ще спрат да умират? Това би било един нереален закон. Нашият случай е същият. Бе създаден много справедлив, много хуманен закон, но когато работата опре до капитала, няма нищо за никого. С други думи, законът съществува само на думи, колкото да се каже, че го има, и някой да се тупа в гърдите, че го е приел. И нищо повече.